Декстър в мрака [bg]

— Видяхме страшния човек — каза Астор.

Нямах представа какво иска да каже, но по гърба ми се застича пот.

— Какъв страшен човек? За полицая ли говорите?

— Декстъъър — каза Астор. — Не тъп! Страшен. Както когато видяхме главите.

— Същия страшен човек ли?

Те се спогледаха и Коуди сви рамене.

— Нещо такова — каза Астор.

— Той видя сянката ми — каза Коуди с нежния си дрезгав глас.

Хубаво беше да видя момчето да се отваря така, а още по-добре беше, че разбрах защо по гърба ми се стича пот. Той беше казвал нещо за сянката си и преди, а аз не бях обърнал внимание. Сега беше време да слушам. Качих се на задната седалка при тях.

— Откъде разбра, че е видял сянката ти, Коуди?

— Той го каза — каза Астор. — А Коуди видя неговата.

Коуди кимна, без да сваля очи от лицето ми; гледаше ме с обичайното си предпазливо изражение, което не издаваше нищо. И все пак виждах, че вярва, че ще се погрижа за това, каквото и да е то. Де да споделях неговия оптимизъм.

— Когато казваш сянка — попитах внимателно, — тази на земята ли имаш предвид, която прави слънцето?

Коуди поклати глава.

— Имаш друга сянка? — попитах.

Коуди ме погледна, все едно го питам дали носи панталони, но кимна.

— Вътре. Каквато имаше и ти.

Облегнах се на седалката и се престорих, че дишам.

Вътрешна сянка. Идеално описание — елегантно, икономично и точно. И допълнението, че аз също съм имал такава, му придаваше острота, която намирах за направо затрогваща.

Разбира се, да се трогнеш не е особено полезно и аз обикновено успявам да го избегна. В този случай мислено се отърсих и се запитах какво бе станало с гордите кули на Замъка на Декстър, някога така величествени и окичени с копринените знамена на чистия разум. Много добре си спомнях, че някога бях умен, а ето че тук не бях обърнал внимание на нещо важно, бях го пропускал твърде дълго. Защото въпросът не беше в това за какво говореше Коуди. Истинската загадка беше защо не бях успял да го разбера досега.

Коуди беше видял друг хищник и го беше разпознал, когато мрачното нещо в него беше чуло рева на себеподобно чудовище, точно както аз бях разпознавал другите, докато Странникът ми си беше с мен. И този другият беше разпознал Коуди такъв, какъвто беше в действителност, по абсолютно същия начин. Но защо това беше изплашило Коуди и Астор, та чак се бяха скрили в колата?

— Този човек каза ли ви нещо? — попитах.

— Даде ми това — каза Коуди. Извади светлобежова визитна картичка и ми я даде.

На нея имаше стилизирана глава на бик, точно като тази, която бях видял на врата на трупа на Кърт на острова. А под нея имаше идеално копие на татуировката на Кърт — МЛК.

Предната врата на колата се отвори и Дебора се метна зад волана.

— Да тръгваме. Вържете се. — Тикна ключа в запалването и колата запали, преди да успея да си поема дъх, за да заговоря.