Момичето и нощта [bg]

На крачка пред опасността

Въпреки заплахата, която бе надвиснала над нас заради книгата на Пианели, Максим, Фани и аз продължихме да живеем така, сякаш тя не съществуваше. Отдавна бяхме минали възрастта на страховете. Отдавна бяхме минали възрастта, в която човек изпитва нужда да убеждава някого или да се оправдава. Бяхме си обещали едно нещо — каквото и да се случеше оттук нататък, щяхме да го посрещнем заедно.

Ден след ден ние живеехме, държейки се един за друг, и очаквахме да се разрази бурята, която тайно се надявах, че няма да ни връхлети.

Нещо се беше променило в мен и ми бе вдъхнало нова увереност. Тревогата, която ме беше разяждала толкова дълго време, бе изчезнала. Откритието на истинския ми произход ме бе направило друг човек. Съжалявах, разбира се, че едва смъртта ме бе помирила с майка ми, че бях чакал Ришар да влезе в затвора, за да почувствам близост с него. Съжалявах също, че никога няма да мога да говоря с Франсис, знаейки кой всъщност е той.

Жизнените пътища на моите трима родители ме накараха да се замисля.

Животът им беше необикновен, осеян със страдания, увлечения и противоречия. Понякога им бе липсвала смелост, но понякога бяха проявявали жертвоготовност, която будеше уважение. Те бяха живели, обичали, бяха убивали. Понякога се бяха поддава ли на страстите си, но без съмнение се бяха опитали да дадат всичко от себе си. Бяха положили всички сили да нямат посредствена съдба, да съчетаят склонността си към приключения с чувството за отговорност. Бяха направили всичко възможно да спрягат думата „семейство“ съгласно правилата на собствената си граматика.

Този произход ме задължаваше не да им подражавам, а да защитавам тяхното наследство и да си извлека някои поуки от него.

Безполезно е да се отрича сложността на човешките чувства и характери. Животът ни е многообразен, често неразбираем и изпълнен с противоречия. Животът ни е крехък, едновременно безценен и незначителен, заливан понякога от ледените води на самотата, понякога от хладните струи на животворен извор. Но преди всичко, животът ни не се поддава на контрол. Едно малко камъче може да го преобърне. Понякога една прошепната дума, един искрящ поглед, една закъсняла усмивка може да ни възвиси или да ни запрати в преизподнята. И въпреки тази несигурност ние нямаме друг избор, освен да се преструваме, че управляваме този хаос, надявайки се, че нашите сърдечни въжделения ще намерят своето място в тайните проекти на Провидението.