Момичето и нощта [bg]

Задушавах се. Целият треперех. Имах чувството, че единственият начин да избягам от този кошмар бе да се раздвоя.

— Както виждате, Венка умря, знаейки прекрасно какъв боклук сте. Може да изградите хиляди Градини на ангели и пак няма да успеете да пренапишете историята.

Обзета от дива ярост, Алексис Девил насъска кучетата.

Първи върху мен се нахвърли американският териер. От експлозивната сила на кучето политнах назад. Падайки на пода, ударих главата си в стената, а след това в острия ръб на един метален стол. Усетих зъбите му да се впиват в шията ми в опит да разкъсат сънната артерия. Помъчих се да отблъсна кучето, но не успях.

Тогава се разнесоха три последователни изстрела. Първият повали вкопченото в шията ми куче и накара двамата му помощници да избягат с подвити опашки. Следващите два бяха произведени, докато още лежах на пода. Когато се опомних, видях как от гърдите на Алексис Девил избликна фонтан от кръв и тя се строполи до камината. Обърнах глава към панорамния прозорец. На фона на светлината се открои силуетът на Ришар.

— Всичко е наред, Тома — каза окуражително той.

Точно както ми казваше, когато бях на шест години и сънувах кошмари през нощта. Ръката му не бе трепнала. Тя стискаше здраво дървената дръжка на револвера „Смит и Уесън“ на Франсис Бианкардини.

Баща ми ми помогна да се изправя, оставайки нащрек, в случай че някое от кучетата се върне, за да ни нападне. Като сложи ръка на рамото ми, за миг се почувствах отново онова малко, шестгодишно момче и си помислих за изчезващия вид мъже от предишното поколение, като Франсис и него. Сурови, непреклонни мъже, с ценностна система от друга епоха. Мъже, които днес оплюваха, защото смятаха мъжествеността им за срамна и старомодна. Мъже, които бях щастлив, че съм срещнал два пъти в своя житейски път, защото те не бяха се поколебали да изцапат ръцете си, за да спасят живота ми.