Момичето и нощта [bg]

При споменаването на някогашния ми учител тя се изсмя злорадо.

— А, клетият Граф! И той беше глупак, но от друг вид — образован идиот. Той също не се досети за нищо и години наред упорито ме ухажваше. Пишеше ми пламенни стихове и писма. Идеализираше ме, както вие идеализирахте Венка. Това е характерно за мъжете като вас. Претендирате, че обичате жените, но не ни познавате и дори не се опитвате да ни опознаете. Не ни слушате и не искате да ни чуете. За вас ние сме само пиедестал на вашите романтични мечти!

В подкрепа на думите си тя цитира Стендал и неговия анализ на любовта: „Когато започнете да се привързвате към една жена, вече не я виждате такава, каквато е, а такава, каквато ви се иска да бъде.“

Обаче аз нямаше да й позволя да се измъкне с интелектуалните си разсъждения. Алексис бе погубила Венка с любовта си и исках тя да го признае.

— Противно на това, което казвате, аз познавах Венка. Е, поне преди да ви срещне. И не я помня като момиче, което пие алкохол или се тъпче с лекарства. Вие направихте всичко възможно, за да обсебите съзнанието й, и успяхте. Тя беше лесна плячка за вас — една екзалтирана девойка, която тъкмо откриваше удоволствието и страстта.

— И аз я покварих, така ли?

— Не, мисля, че я тласнахте към наркотиците и алкохола, защото те замъглиха разума й и тя стана манипулируема.

С оголени зъби, кучетата се отъркваха в мен и душеха дланите ми. Доберманът притисна муцуната си до бедрото ми, принуждавайки ме да отстъпя до облегалката на един диван.

— Аз я тласнах в обятията на баща ви, защото това беше единственият начин да имаме дете.

— Истината е, че вие искахте това дете. Само вие!

— Не! Венка също го искаше!

— При тези обстоятелства? Съмнявам се.

Алексис Девил избухна:

— Не можете да ни съдите. Днес стремежът на двойките жени да имат деца се признава, приема се и често се уважава. Манталитетът се промени, законите също, науката напредна. Но тогава, в началото на 90-те години, всичко това се отричаше и отхвърляше от обществото.

— Вие имахте пари, можехте да постъпите по друг начин.

Тя възрази:

— Всъщност нямах нищо! Истинските поддръжници на прогреса не са тези, които хората смятат. Така наречената толерантност на калифорнийската фамилия Девил е само привидна. Всички членове на моето семейство са лицемери, страхливци и жестоки хора. Те не одобряваха начина ми на живот и сексуалната ми ориентация. По онова време отдавна ме бяха лишили от издръжка. Чрез баща ви щяхме да улучим с един куршум два заека — да се сдобием с дете и пари.

Спорът ни беше безсмислен. Всеки държеше на своето. Може би защото беше безполезно да се търси нечия вина и отговорност. Може би защото и двамата бяхме виновни и невинни, жертви и палачи. Може би защото единствената истина, която трябваше да се признае, бе, че през 1992 г. в гимназия „Сент-Екзюпери“ към технопарк „София Антиполис“ учеше едно очарователно момиче, което подлудяваше онези, които допускаше в живота си. Защото, когато беше с нея, човек хранеше налудничавата илюзия, че самото й съществуване е отговор на въпроса, който всички си задаваме — как да оцелеем през нощта?