Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
— Ние сме истински братя — каза Колка.
Военният пошепна нещо на Олга Христофоровна и тя излезе.
Той продължи да се разхожда, крачеше със скърцащите си ботуши из стаята и сякаш от всички страни оглеждаше Алхузур. На Колка не обръщаше внимание.
А цивилният мълчеше. През цялото време мълчеше. Сякаш го нямаше в стаята.
Внезапно заедно с Олга Христофоровна влезе Регина Петровна.
— Седнете — предложи й военният и това прозвуча като заповед. — Били сте възпитателка в колонията край Березовска, така ли?
— Да — тихо отговори Регина Петровна и погледна Колка. Този път погледът й беше някак жален, умолителен.
— Спомняте ли си братя Кузмини, които са живели там?
Регина Петровна кимна.
— Добре ли ги помните? — попита военният и сърдито изгледа Регина Петровна.
— Да, помня ги — отговори тя.
— Ето, погледнете… Познавате ли ги? — Военният посочи с ръка Алхузур. Колка стоеше по-встрани.
— Да — едва чуто промълви Регина Петровна.
— Кой е този? — И военният посочи с пръст Колка. Регина Петровна помълча и каза:
— Мисля, че е… Коля.
— Аха — кимна доволен военният. — А този? — И посочи Алхузур.
Регина Петровна продължаваше да гледа Колка.
— Мисля… — подзе тя и се запъна.
— Мислите? Или сте сигурна?
Регина Петровна не отговори.
— Хайде, чакам! Говорете! — каза високо военният и многозначително погледна цивилния. Оня не реагира.
— Това е… Саша… — със слаб глас промълви Регина Петровна.
— Сигурна ли сте, че е именно Саша, неговият брат?
Регина Петровна една-едва кимна.
— Добре ли помислихте, преди да отговорите на въпроса ми? — Военният застана зад гърба на Регина Петровна и сега говореше с нея, сякаш обръщайки се към тила й. Регина Петровна уплашено, рязко се извърна с лице към него.
— Какво? — попита и веднага повтори, малко нервно: — Да. Разбира се, че съм сигурна. Наистина, те бяха много, отначало ги бърках…
— Значи може да се предположи, че и сега е възможно да ги объркате? — надвиснал над главата на Регина Петровна, настояваше военният. Дори Колка се умори от неговия праволинейно твърд тон. Сякаш всички тях, разпитваните тук, ги режеха с тъп трион.
Регина Петровна въздъхна. Сигурно много й се пушеше.
— Не, мисля, че…
— Пак мислите! Ами не мислете! — неочаквано присмехулно я посъветва военният. — Вие сте възпитателка, нали? И сигурно сте учили децата да не лъжат? Как тъй сега вие — и то пред тях! — лъжете?
— Не лъжа — сведе очи като провинила се ученичка Регина Петровна.
— Много добре! — каза военният и направи няколко крачки из стаята. — Значи казвате, че е възможно да объркате децата, и затова не сте сигурна, че тези деца пред вас са братя? Правилно ли ви разбрах?
Регина Петровна не отговори.
— Нали така? — Военният повиши тон и изведнъж докосна с длан тила на Регина Петровна. Тя трепна, но не се отдръпна.
— Не — каза и погледна Колка.
— Какво „не“! Какво „не“! — кресна военният и тупна с длан по папката, която държеше в ръка. Чу се силен плясък. Всички се стреснаха.
— Не… Тоест аз мога… Искам да кажа… Че те… Че те… са братя…
Военният вече не я слушаше, подреждаше листовете в папката.
Без да се сбогува, той излезе от стаята, чу се как колата тръгна.
Другите останаха. И цивилният. Всички мълчаливо зачакаха какво ще каже, а и той мълчеше. Възцари се мъртва пауза.
Олга Христофоровна се реши да се обърне към него:
— А вие… извинете, нямате ли въпроси към нас?
Човекът дори не се помръдна. Продължи да гледа през прозореца, сякаш нищо не бяха го попитали. Но изведнъж се извърна и процеди през свитите си устни:
— Дайте ми списъка, ако обичате.
— Списъка на децата ли? — попита управителката.
Той протегна ръка, без да обясни нищо, и Олга Христофоровна му подаде един лист.
Той му хвърли бегъл поглед и попита:
— Ами този Муса? Татарин ли е?
— Да — каза Олга Христофоровна. — Сега е тежко болен.
— Откъде е? — попита цивилният, без да обърне внимание на думите й за боледуването на Муса. — Да не е случайно от Крим?
— Май че е от Казан — отговори управителката.
— Май… Ами Грос? Немкиня ли е?
— Не знам — каза управителката. — Какво значение има? И аз съм немкиня!
— И аз това казвам, я.
Гласът на цивилния звучеше много спокойно, в него имаше нещо тихо, почти безшумно, сякаш на гърба му шумоляха две крила. Колка би го харесал, ако не бяха устните му: тънки, леко закривени, те сякаш водеха самостоятелен живот и в извивката им имаше нещо чуждо, студено.
— Събрали сте ги от кол и въже — повтори човекът и хвърли списъка върху бюрото, макар че Олга Христофоровна бе доловила движението му и бе протегнала ръка.