Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Някой отвън плътно затвори вратата.
— Е, здравей — каза Регина Петровна и се усмихна. Угаси цигарата, стана и тръгна към Колка. Но Колка не помръдна, изобщо сякаш не беше тук. Лицето му изразяваше тъпо безразличие.
Регина Петровна спря, поколеба се и все пак отиде до Колка, сложи ръка на рамото му. Той потрепери и се дръпна назад. Чуждата ръка му пречеше.
— Ама какво ти е? Коля? Не ме ли позна?
— Не — каза той.
— Не ме познаваш? — повтори тя със застинала усмивка.
— Не.
Тя пресилено се разсмя.
— Не ме баламосвай… Между другото, ху из ху… Наистина ли си Колка?
— Не.
— Значи си Сашка, така ли?
— Не.
— А къде е… другият?
Колка погледна в краката на Регина Петровна и въздъхна.
— Добре, седни! Седни! — каза Регина Петровна и също седна. Колка се закрепи на крайчеца на един стол. Но приседна така, че ако се наложи, да скочи и да избяга.
— А аз ви търсих! — Регина Петровна извади цигара и се помъчи да я запали. Ръцете й трепереха. Колка ги погледна и извърна очи.
— Тогава ме откара Демян… Иванич — продължи Регина Петровна и дръпна дълбоко от цигарата. — Дойде с талигата и каза, децата изчезнаха. А ние, рече, трябва да бягаме, чеченците нахлуха в долината. Сложихме малките мъже на талигата, и двамата бяха болни след рождения ден, и — към гарата… На влака… А после се опомних, исках да се върна, но Демян Иванич не ме пусна. Там се водят боеве, така каза. Там отдавна няма никого… И не щеш ли, намерили те… Между другото, кое е това момче отвън? — попита Регина Петровна и кимна към вратата. — Нов твой приятел ли е? Струва ми се, че съм го виждала някъде…
— Не знам — каза Колка.
Регина Петровна се намръщи. Лицето й помрачня.
— Все така ли ще разговаряш с мене? А?
Точно тогава се върна Олга Христофоровна. Бавно приближи до бюрото си и тежко дишайки, попита:
— Е? Поговорихте ли си?
— Да, благодаря ви — побърза да каже Регина Петровна. — Може ли пак да дойда някой път?
— Не протакайте много — каза управителката и погледна Колка.
— Защо? Разпределят ли ги вече?
Управителката избъбра нещо неопределено. После се наведе до ухото на Регина Петровна и й пошепна нещо.
Регина Петровна учудено попита:
— А той откъде е?
Управителката сви рамене.
— Ще дойдат оттам и тогава ще решат. Затова ги държат и не ги пращат никъде.
— Добре — каза Регина Петровна. — Тия дни ще дойда пак… Е, довиждане. Коля?
Колка вдигна глава. За пръв път я погледна в очите. Така я погледна, че тя не издържа, отстъпи назад. А той бавно се извърна тръгна към вратата.
Вече на излизане чу как управителката каза:
— Това е нищо… Да бяхте видели другите!
XXXII
Няколко дни преди Новата, четирийсет и пета година — вече беше украсена и елхата в класната стая, и самодейците се готвеха, — пристигнаха двамина в кола, военен и цивилен, и веднага припряно се чу:
— Кузмини веднага в канцеларията!
Децата седяха до кревата на Муса, който изведнъж бе вдигнал температура, и го разтушаваха. Балбек разказваше своите легенди за батърите. Всички те бяха еднакви: батърът пораства, побеждава враговете и народът е свободен.
Точно тогава повикаха Кузминчетата, и то някак неестествено гръмко, като на пожар. Но на вратата спряха Колка, а Алхузур го отведоха сам. Колка заблъска по вратата и се разкрещя толкова силно, че вратата се отвори и един мъжки глас каза:
— Добре де, да влезе! Още по-хубаво, ако са двамата!
Колка нахълта в стаята и видя, че Алхузур седи на един стол насред стаята, пред него е застанал военният, а другият, цивилният, стои до прозореца. А този, плешив, с очила, с лъскави високи ботуши и с папка, говори ли, говори. Колка отначало не разбра какво говори той. После се сети, че преразказва на Алхузур историята на самия Колка. Откъде ли я е научил… Затова е плешив като Демян. Плешивите са големи хитреци, тъй каза Сашка!
Военният попита:
— Ами къде се срещнахте? Ти и Николай? В Березовска ли?
Алхузур не отговори.
Военният се обърна към Колка и мазно го попита:
— А ти не помниш ли къде се запознахте? Твоят приятел не иска да ми каже.
— Той не ми с приятел. Той ми е брат.
— Какъв брат? — оживи се военният. — Побратим ли?
— Той ми е роден брат — повтори Колка.
— Хайде де, роден! — насмешливо повтори военният.
— Да.
— А как се казва?
— Сашка.
— Той ли е Сашка? Я го погледни! — И както бе застанал над Алхузур, военният с два пръста го хвана за слепоочията и го извърна с лице към Колка. — Виж го колко е черен! А ти си светъл! Как може да сте братя?