Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Колка ги погледна иззад храстите, от хълмчето над тях. Прошепна на Алхузур:
— Искаш ли да сляза при тях? Ще им поискам храна? А? Алхузур целият се разтрепери както тогава, в колонията.
— Не! Не! — извика той и двама от войниците се извърнаха. Едва успяха да се приведат, изтрещя автоматен откос. Но войниците спряха да стрелят, отново се заловиха с камиона, явно бяха стреляли за всеки случай. Ехото разнесе изстрелите по планината. Сякаш се стреляше от всички страни.
Децата тихо се отдалечиха и поеха в обратната, посока.
Посред нощ стигнаха до някаква вехта колиба, до кошара, в каквато обикновено живеят пастирите. Така му обясни Алхузур. До кошарата имаше малка овощна градинка, зеленчукова също, но сега те бяха съвсем занемарени. И все пак момчетата изровиха няколко моркова, избърсаха ги с трева и ги изядоха. Доядоха и орехите.
Нощта беше студена, нали бяха високо.
Спаха прегърнати на постилка от слама, но пак измръзнаха, нямаше с какво да се завият. Призори вече не се търпеше, и двамата трепереха и дори не можеха да говорят: езиците им бяха се вкочанили.
Тогава Алхузур хукна да тича около кошарата и да пее своите странни, бълбукащи песни.
И Колка се затича, закрещя с цяло гърло своята песен: „От края до края навръх планините, там, гордо където орелът лети, за родния Сталин, наш вожд и учител, прекрасни народът ни песни реди…“ Но песента за Сталин не го стопли. Започна да си припомня песни за Будьони и за Клим Ворошилов… те бяха все за конници, с конския галоп се бяга по-удобно. А после се сети за онази, дето я крещяха в спалното помещение: „Ний скитахме с приятеля сами… Ний скитахме с приятеля из диви планини, из диви планини…“
Започна да учи Алхузур на тази песен. Двамата крещяха с всички сили, скачаха, тичаха, боричкаха се… А после се показа слънцето, проби през гъстата мъгла и стана малко по-топло.
Легнаха направо на тревата и отново заспаха, щастливи, че вече няма да треперят от студ.
Алхузур сънува родната си къща, майка му му се караше, че не си е научил уроците. А Колка сънува брат си Сашка, който уж идва на кошарата и го пита: „Защо спало? Гледаш, планина наокол, а ти спало? А?“ И все го дърпа за рамото.
Колка се събуди и не можа да разбере какво става. Над него се бяха навели Алхузур и някакъв мъж с червеникав овчи кожух, зимен калпак и с пушка в ръката.
— Спало, а? — викаше мъжът със странен бълбукащ глас, който идеше право от гърлото му. — С руско свин спало? А? А ти чичен, а?
Алхузур го дърпаше за ръката с пушката, защото той я насочваше към Колка.
В просъница Колка така и нищо не разбра. Потърка си очите и понечи да стане, но мъжът го ритна и Колка отхвръкна на земята, лошо си удари рамото.
— Лежиш! — развика се силно мъжът. — Аз стреля!
И пак насочи пушката към Колка и Колка легна по очи. Дълго лежа така и слуша как си крещяха мъжът и Алхузур. Но Алхузур говореше високо на техния си език, а мъжът отговаряше на руски, сигурно за да го разбира Колка. За да му стане ясно, че сега ще го убият.
Мъжът ревеше:
— Мой земя! Той идвал на мой земя! Мой дом! Мой градина! А аз стрелял, задето… Аз убивал…
— Ма тоха цунна! — викаше Алхузур. — Не убивай! То мене от боец спасявал… То мене брат наричал…
Мъжът погледна Колка:
— Хан це хун ю? Разбирал? Не? Как име?
Колка се обърна. Мъжът погледна Колка студено, остро, и цветът на очите му беше стоманен като дулото на пушката, насочена към Колка.
Колка отново понечи да се надигне, но мъжът му кресна:
— Лежиш! Отговаряш! Хан це хун ю? Хо мила ву?
— Добре де, Колка — каза Колка и остана да лежи, загледан в мъжа. Откъсна очи от пушката и видя, че мъжът е увил краката си в някакви парцали и е обул галоши, овързани накръст с лико. А кожухът му беше разръфан, види се, дълго се бе свирал из бодливите храсти. На главата имаше папаха, и тя разръфана, а кожухът му беше препасан с лъскаво сребърно коланче… Същото, каквото имаха те със Сашка. Странно, именно папахата и коланчето поразиха Колка, който сега изобщо не биваше да мисли за тях, сега се канеха да го убият…
— Колка? — повтори името му мъжът. — А защо дошло? Планина — защо? Чичен следил защо?
— Аз не ви следя — каза Колка. — Аз съм с него…
— Ние брат! Ние брат! — извика Алхузур.
— Со кхеру хьох — каза планинецът на Алхузур.
— Ма хеве со — отговори той.
Планинецът погледна Колка, Алхузур и добави на руски:
— Него трябва убива! Той довежда боец!
— Ма хеве со — извика Алхузур. И заплака.