Камерата [The Chamber-bg]

Адам взе неделното издание на „Мемфис Прес“ и седна на един стол до масата. На първата страница той изведнъж зърна собственото си усмихнато лице. Беше позната снимка, направена неотдавна, когато бе втора година студент по право в Мичиган. Материалът се простираше на половин страница, а освен неговата снимка бяха поместени и много други — на Сам, Марвин Крамер, Джош и Джон Крамер, Рут Крамер, Дейвид Макалистър, главния прокурор, Стийв Роксбър, Найфе, Джеремая Доугън и мистър Елиът Крамер, бащата на Марвин.

Тод Маркс не си беше губил времето. Започваше с кратката история на случая, която заемаше цяла колона, после бързо преминаваше към настоящето и повтаряше материала отпреди два дни. Беше открил още биографични подробности за Адам — колежа в Пепърдайн, Юридическия факултет в Мичиган, редакторството в правно списание, работата при „Кравиц и Бейн“. Найфе не бе казал почти нищо, освен че екзекуцията ще се извърши според закона. От друга страна, Макалистър се правеше на много умен. Бил живял с кошмара „Крамер“ двайсет и три години, казваше той мрачно, и не бил преставал да мисли за това. За него било въпрос на чест и привилегия да възбуди дело срещу Сам Кейхол и да осъди убиеца, тъй като само екзекуцията можела да затвори тази ужасна страница от историята на Мисисипи. Не можело да става и дума за снизхождение, продължаваше той, въпреки че дълго бил обмислял подобна възможност. Просто нямало да бъде честно спрямо момченцата на Крамер. И така нататък.

Очевидно интервюто се бе поправило и на Стийв Роксбър. Бил готов да се съпротивлява на последните усилия на Кейхол и неговия адвокат да осуетят екзекуцията. Той и екипът му били решени да работят по осемнайсет часа дневно, за да изпълнят желанието на хората. Това дело се протака прекалено дълго, цитираха го да казва неведнъж, и е дошло времето справедливостта да възтържествува. Не, той не се тревожел за последните предизвикателства на мистър Кейхол към закона. Уверен бил в умението си на адвокат, на адвокат на народа.

Сам Кейхол отказва да коментира, обясняваше Маркс, а Адам Хол не може да бъде намерен, сякаш Адам гореше от желание да говори, но просто не го откриваха.

Коментарите на семейство Крамер бяха едновременно интересни и отчайващи. Елиът Крамер, който бе на седемдесет и седем и все още работеше, бе описан като жизнен и здрав човек, макар да имаше проблеми със сърцето. Освен това той бе и много язвителен. Обвиняваше Клана и Сам Кейхол не само за убийството на двамата си внуци, но и за смъртта на Марвин. Той чакал двайсет и три години екзекуцията на Сам и искал това да стане колкото се може по-скоро. Критикуваше съдебната система, че е позволила на един престъпник да живее десет години, след като съдебните заседатели са го осъдили на смърт. Не беше сигурен дали ще присъства на екзекуцията, лекарите му трябвало да решат това, но самият той искаше да е там и да гледа Сам Кейхол в очите, когато го връзват за стола.

Рут Крамер бе малко по-умерена. Времето е излекувало повечето рани, казваше тя, така че не е сигурна как ще се чувства след екзекуцията. Нищо не би върнало синовете й. Почти няма какво да каже на Тод Маркс.