Камерата [The Chamber-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матуша Бенатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камерата [The Chamber-bg]». Краткое содержание книги:
— А ти беше ли?
— Ей богу, не. Почти година не знаех кой го е направил.
— Били са клановци, нали?
— Да, бяха.
— Доволен ли беше, че са убили ония момчета?
— Каква връзка има това, по дяволите, с мен и газовата камера през деветдесета година?
— Еди знаеше ли, че си замесен в бомбения атентат?
— Никой в окръг Форд не знаеше. Не бяхме много активни тук. Вече ти казах, че повечето акции бяха на юг от нас, около Меридиън.
— И ти умираше да участваш в тях, нали?
— Имаха нужда от помощ. Ония от ФБР бяха вкарали толкова много свои хора в Клана, че почти на никого не можеше да се вярва. Движението за граждански права набираше скорост. Трябваше да се направи нещо. Не се срамувам от това.
Адам се усмихна и поклати глава.
— Но Еди се е срамувал, нали?
— Еди не знаеше нищо преди взрива у Крамер.
— Защо си го замесил?
— Не съм.
— Напротив. Казал си на жена си да отидат с Еди до Кливланд и да вземат колата ти. Направил си го съучастник.
— Бях в затвора. Бях уплашен. И никой не разбра. На никого не навреди.
— Сигурно Еди е мислел другояче.
— Не знам какво е мислел Еди, разбра ли? Когато излязох от затвора, той беше вече изчезнал. Вие бяхте заминали. Не го видях до погребението на майка му, а после се промъкваше тайно и напускаше града, без да говори с никого. — Той разтри бръчките на челото си с лявата ръка, после я прокара през мазната си коса. Лицето му бе тъжно и когато погледна през процепа, Адам съзря влага в очите му. — За последен път видях Еди, когато се качваше в колата си пред църквата след погребението. Бързаше. Нещо ми подсказа, че никога повече няма да го видя. Беше дошъл, защото майка му бе умряла, и знаех, че това е последното му идване у дома. Нямаше друга причина, която би могла да го накара да се върне отново. Заедно с Лий стояхме на стъпалата на църквата и го гледахме, докато се отдалечаваше. Щях да погреба жена си и в същото време гледах как синът ми си отива завинаги.
— Опита ли се да го откриеш?
— Не. Не, наистина. Лий каза, че имала телефонния му номер, но не ми се щеше да му се моля. Очевидно той не искаше да има нищо общо с мен, затова го оставих на мира. Често си мислех за теб и помня, че казвах на баба ти колко хубаво би било да те видя. Но не смятах да правя сериозни опити да ви открия.
— Трудно щеше да ни намериш.
— Точно това чух и аз. Лий разговаряше от време на време с Еди и после ми съобщаваше. Изглежда, сте се местели из цяла Калифорния.
— Смених осем училища за дванайсет години.
— Но защо? С какво се занимаваше той?
— С много неща. Щом загубеше работа си, и се премествахме, защото не можехме да си плащаме наема. После майка ми си намираше някаква работа и отново се местехме. После татко изведнъж се ядосваше за нещо на училището, в което учех, и ме преместваше.
— Какво работеше?
— Веднъж постъпи в пощите, но го уволниха. Заплашваше да ги даде под съд и доста дълго време води война с тях. Не можа да намери адвокат, който да поеме делото, затова ги нападаше писмено. Никога не се разделяше с бюрото си, с малката пишеща машина и кутиите с документацията. Това бе най-ценното нещо, което притежаваше. Всеки път, когато се, местехме, той полагаше най-много грижи за своя „кабинет“, както го наричаше. Не го интересуваше нищо друго, а то и нямаше много, но за кабинета си даваше живота. Помня колко често нощем лежах в леглото си и се мъчех да заспя, слушайки тракането на проклетата машина. Той мразеше федералното правителство.
— На мен се е метнал.
— Но май е било поради различни причини. Една година данъчните власти го подгониха, което ми се струваше странно, тъй като той печелеше толкова, че данъци те му не надвишаваха три долара. Затова обяви война и на „пъклените данъчни власти“, която продължи с години. Една година щатът Калифорния му отне шофьорската книжка, защото не я бе подновил, а това според него бе нарушение на всякакъв вид граждански и човешки права. Майка ми кара колата две години, докато накрая той отстъпи пред бюрокрацията. Не преставаше да пише писма до губернатора, президента, сенатори, конгресмени, до всички, които имаха канцеларии и служители. Вдигаше ужасна врява за какво ли не, а когато му изпращаха отговор, за него това бе малка победа. Пазеше всички писма. Веднъж се скара с един съсед за някакво непознато куче, което пикаело пред вратата ни. Започнаха да си крещят през оградата. Колкото повече се разгорещяваха, толкова по-влиятелни ставаха приятелите им и двамата се готвеха да позвънят на всякакви знаменитости, които незабавно щели да постановят някакво наказание за другия. Татко изтича вкъщи и след секунди се върна с тринайсет писма от губернатора на щата Калифорния. Той ги преброи на глас, размаха ги под носа на съседа и нещастникът бе съкрушен. Това сложи край на спора и на кучешката пикня пред нашата врата. Разбира се, във всяко от тези писма учтиво го молеха да върви по дяволите.