Камерата [The Chamber-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матуша Бенатова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камерата [The Chamber-bg]». Краткое содержание книги:
Летнър отвори вратата от своята страна и отиде пред джипа, Адам го последва и двамата се загледаха в реката, която се виеше към Калико Рок.
— Искаш ли бира? Изстудявам я в магазина.
— Не, моля те. Повръща ми се.
— Само се пошегувах. Значи Доугън държеше оня огромен паркинг за коли втора употреба, а един от работниците му беше неграмотен стар чернокож, който миеше и метеше колите. Преди това се бяхме опитали да говорим с него, но той беше твърде враждебно настроен. И не щеш ли, веднъж взел, че казал на един от нашите агенти как преди няколко дни видял Доугън и някакъв друг мъж да слагат нещо в багажника на зелен понтиак. Казал, че изчакал малко, после отворил багажника и видял динамита. На следващия ден научил за поредния взрив. Той знаеше, че обръчът на ФБР се затяга около Доугън, и явно бе решил, че си струва да ни каже. Помощникът на Доугън, клановец на име Върджил, също работеше там. И така, отидох да видя Върджил. Почуках на вратата му една нощ в три часа. Просто заудрях силно, нали знаеш как го правехме тогава, и скоро той излезе на верандата. С мен бяха седем-осем агенти, и всички тикнахме значките си в лицето му. Беше изплашен до смърт. Казах му, че знам, дето е доставил динамита в Джаксън предишната вечер, и че го чакат трийсет години затвор. Чухме, че жена му плаче зад вратата. Върджил трепереше и самият той сякаш щеше да се разплаче. Оставих му визитната си картичка и му наредих да ми се обади на сутринта, като го заплаших да не казва нищо на Доугън или на другиго. Казах му, че ще го следим денонощно. Съмнявам се, че Върджил е могъл отново да заспи. Няколко часа по-късно, когато дойде при мен, очите му бяха червени и подути. Станахме приятели. Той каза, че бомбите не са работа на обичайната банда на Доугън. Не знаеше много, но бе чул достатъчно от него, за да разбере, че бомбаджията е съвсем млад човек от друг щат. Това момче изникнало изневиделица и се предполагало, че е много добър по експлозивите. Доугън избирал обектите, съставял плана и викал момчето, което се промъквало в града, поставяло бомбите и после изчезвало.
— Ти повярва ли му?
— За повечето неща да. Просто имаше логика. Трябваше да е някой нов, защото дотогава бяхме напълнили Клана с информатори. Знаехме буквално за всеки техен ход.
— Какво стана с Върджил?
— Прекарах известно време с него, дадох му малко пари, нали разбираш, обичайната практика. Те винаги искат пари. Убедих се, че той няма представа кой поставя бомбите. Никога нямаше да признае, че е бил замесен, че е доставил колите и динамита, затова не го притиснахме повече. Той не ни трябваше.
— Беше ли замесен в случая Крамер?
— Не. Тогава Доугън бе използвал някой друг. Изглежда, имаше шесто чувство кога да смени тактиката.
— Човекът, заподозрян от Върджил, няма нищо общо със Сам Кейхол, нали? — попита Адам.
— Не.
— И ти не подозираш никого?
— Не.
— Хайде, Уин. Сигурно във ФБР сте имали нещо предвид.
— Кълна ти се, че нямахме никаква представа. Скоро след срещата ми с Върджил кантората на Крамер хвръкна във въздуха и всичко свърши. Ако Сам е имал съучастник, онзи го е изоставил.
— И във ФБР не са научили нищо след това, така ли?
— Абсолютно нищо. Разполагахме със Сам, който изглеждаше напълно виновен.
— И, разбира се, вие искахте да приключите случая.
— Естествено. А нали помниш, че и атентатите спряха? След арестуването на Сам нямаше повече бомби, не забравяй това. Пипнахме нашия човек. Мистър Хувър беше доволен. Евреите бяха доволни. Президентът — също. После не можаха да го осъдят в продължение на тринайсет години, но това е друга история. Всички си отдъхнаха, когато експлозиите спряха.
— Тогава защо Доугън не е издал и действителния бомбаджия, след като е проговорил за Сам?
Слязоха до брега на няколко крачки от водата. Колата на Адам бе наблизо.
— Ти би ли дал показания за някой терорист, който е арестуван?
Адам се замисли за миг. Никога не му бяха задавали този въпрос, поне той не си спомняше. Летнър се усмихна, показа големите си жълти зъби, после продължи да се подсмихва, когато се запътиха към понтона.
— Хайде да пийнем по една бира.