Камерата [The Chamber-bg]

— Знам. Но ще го направя, така или иначе.

— Безполезно е. Престани да се опитваш да намериш лицето Хикс.

— Кой е той?

— Не съществува.

— Напротив, съществува.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото искам да повярвам, че си невинен, Сам. Това е много важно за мен.

— Казах ти, че съм невинен. Аз поставих бомбата, но нямах намерение да убивам никого.

— Но защо си поставил бомбата? Защо си взривил дома на Пиндър, синагогата и кантората за недвижими имоти? Защо си унищожил невинни хора?

Сам продължаваше да пуши и да гледа към пода.

— Защо мразиш, Сам? Като че ли омразата е нещо естествено за теб. Защо са те учили да мразиш чернокожите, евреите, католиците и всеки, който е малко по-различен от теб? Задавал ли си си някога този въпрос?

— Не. И нямам никакво намерение.

— Значи ти си си такъв. Такъв ти е характерът, същността ти, както ръста и сините ти очи. Нещо, с което си се родил и не можеш да промениш. Предадено ти е чрез гените от баща ти и дядо ти, всичките заклети клановци, и е нещо, което ще отнесеш в гроба, нали?

— Това беше начин на живот. Единственото, което знаех.

— Ами тогава какво се случи с баща ми? Защо не можа да заразиш и Еди?

Сам стъпка цигарата на пода и се облегна на лакти. Бръчките в ъгълчетата на очите и по челото му се присвиха. Лицето на Адам се намираше точно в процепа, но той не го гледаше. Беше се вторачил в долната част на преградната стена.

— Значи това било. Време е да говорим за Еди — прошепна той още по-тихо и по-бавно.

— Къде сгреши с него?

— Това, разбира се, няма нищо общо с малкото увеселение с отровен газ, което ще ми устроят. Нали? Няма нищо общо с молби, предложения, адвокати и съдии, петиции и спиране на изпълнението на присъдата. Това е губене на време.

— Не бъде страхливец. Сам. Кажи ми къде сбърка с Еди, Научи ли го на думата „чернилка“? Научи ли го да мрази малките чернокожи? Опита ли се да го научиш да гори кръстове или да прави бомби? Заведе ли го да види линч? Какво направи с него. Сам? В какво сгреши?

— Еди не знаеше, че съм в Клана, докато не постъпи в гимназията.

— Защо? Ти, естествено, не си се срамувал от това. Било е източник на семейна гордост, нали?

— Не сме го обсъждали никога.

— Защо не? Ти си бил четвърто поколение Кейхол, член на Клана с корени още от Гражданската война или някъде тогава. Нали ми разказа точно това?

— Да.

— Тогава защо не седна заедно с малкия Еди, за да му покажеш снимки от семейния албум? Защо вечер не си му разправял приказки за героите от фамилия Кейхол, как са кръстосвали нощем с маски на смелите си лица и са подпалвали негърски колиби? За бойни подвизи. Като баща на син.

— Повтарям ти, че не говорехме за това.

— Ами когато порасна, ти не се ли опита да го привлечеш?

— Не, той беше различен.

— Искаш да кажеш, че в него нямаше омраза?

Сам трепна и се закашля с дълбоката, раздираща кашлица на заклет пушач. Лицето му се зачерви, докато се мъчеше да си поеме дъх. Кашлицата се влоши и той се изхрачи на пода. Стана и се облегна с две ръце на преградата, като се опитваше да потуши хриповете.