Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
Когато се обърнахме към отвора, долу не се виждаха фигури и тъмни рояци.
Спуснахме се по рампата и влязохме навътре в пещерата.
Бяхме тръгнали с двайсет взривни капсули. Оставаха ни шестнайсет, а бяхме извървели съвсем малко растояние към голямата зала на дъното на рампата. Мей вървеше бързо — трябваше да ускоря ход, за да я настигна — но инстинктите й бяха невероятни. Няколкото рояка, които се появиха пред нас, бързо се отдръпнаха при приближаването ни.
Насочвахме ги към долната зала.
— Къде си, Боби? — попита Мей.
Радиостанцията изпращя.
— Опитвам се… да…
— По дяволите, Боби! Хайде!
Продължавахме да навлизаме в пещерата и скоро чувахме само смущения. Увисналият във въздуха прах разсейваше инфрачервените лъчи. Ясно виждахме стените и земята пред нас, но иначе цареше пълен мрак. Усещането за тъмнина и самота ме изпълваше със страх. Не знаех какво има пред и зад мен. Пак започнах да усещам трупната смрад и ми се пригади.
Теренът се изравняваше. Мей проявяваше изключително самообладание. Когато пред нас изплуваха пет-шест рояка, тя ми подаде поредната капсула. Преди да успея да запаля фитила рояците отстъпиха. Мей незабавно закрачи напред.
— Нещо като дресура на лъвове — рече тя.
— Досега.
Не знаех още колко време ще продължаваме така. Пещерата беше огромна, много по-голяма, отколкото бях предполагал. Шестнайсет капсули не ми се струваха достатъчни. Зачудих се дали и Мей се безпокои от това. Изглеждаше спокойна. Но сигурно просто не показваше страха си.
Нещо захрущя под краката ми. Погледнах надолу и видях, че подът е покрит с хиляди малки жълти кости. Като от птица. Само че бяха от прилепи. Мей имаше право: бяха ги изяли.
В горния ъгъл на очилата ми запремигва червена светлина. Някакво предупреждение, навярно батерията.
— Мей… — започнах аз. После светлината угасна също толкова внезапно, колкото се бе появила.
— Какво?
— Нищо.
Най-после стигнахме до голямата подземна зала. Огромното пространство беше пълно от пода до тавана с тъмни сфери с диаметър шейсетина сантиметра, от които стърчаха остри израстъци. Приличаха на гигантски морски таралежи и бяха организирани на големи групи.
— Дали е това, което си мисля? — попита Мей. Гласът й звучеше спокойно, безпристрастно. Почти научно.
— Да, струва ми се — отвърнах аз. Ако не грешах, тия бодливи гроздове бяха органичен вариант на фабриката, която „Займос“ бяха построили в пустинята. — Значи така се възпроизвеждат. — Приближих се.
— Не знам дали трябва да влизаме.
— Трябва, Мей. Погледни: всичко е идеално подредено.
— Смяташ ли, че има център?
— Възможно е. — И ако имаше, исках да го взривя. Продължих напред.
Докато се движех между гроздовете, ме обзе зловещо усещане. От върховете на шиповете капеше гъста слузеста течност. И кълбата като че ли бяха покрити с дебел пихтиест слой, който трепереше и придаваше на целия грозд вид на нещо живо. Спрях и внимателно го разгледах. Тогава видях, че повърхността на кълбата наистина е жива — в пихтията пълзяха безброй черни червеи.
— Господи!
— И преди бяха тук — спокойно каза Мей.
— Кое?
— Червеите. Живееха в пласта гуано на земята. Хранят се с органична материя и отделят съединения с високо съдържание на фосфор.
— А сега участват в синтеза на рояците — казах аз. — Не им е трябвало много време, само няколко дни. Коеволюция в действие. Кълбата сигурно осигуряват храна и по някакъв начин събират изпражненията им.
— Или самите тях — сухо прибави Мей.
— Да. Може би. — Не беше невъзможно. Мравките отглеждат листни въшки така, както ние отглеждаме крави. Други насекоми имат истински градини от гъби, с които се хранят.
Влязохме още по-навътре. Рояците се вихреха от всичките ни страни, ала стояха на разстояние. "Сигурно пак безпрецедентно събитие — помислих си. — Натрапници в гнездото. Не бяха решили как да постъпят. По земята имаше нещо като гъста тор, тук-там осеяна с нишки зеленикаво сияние. Те като че ли водеха навътре, към центъра. Имах чувството, че подът е слабо наклонен.
— Още колко? — попита Мей. Все още изглеждаше спокойна, но бях сигурен, че вътрешно не е. И аз не бях. Когато поглеждах назад, не виждах входа.
После ненадейно стигнахме в средата на залата, където рояците свършваха. Точно пред нас имаше миниатюрно копие на могилата, високо около метър и двайсет, идеално кръгло, с плоски ивици от всички страни. То също беше осеяно със зелени нишки. От ивиците се вдигаше светъл дим.