Жертвата

— Имам предвид тази нощ.

— Да, съгласна съм, Джак. Тази нощ. Всъщност ще го направя веднага.

Погледнах назад към Рики. Той ни следваше и продължаваше механично да кима. Не разбирах. Ами предишната му паника? Ами опасенията му, че експериментът ще бъде разкрит? Сега изглеждаше, че това не го интересува.

— Вие тримата идете да поспите, а аз ще се обадя в Пентагона — каза Джулия.

— Ще дойда с теб — казах аз.

— Няма нужда.

— Искам да дойда.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Не ми ли вярваш?

— Може да имат въпроси, на които да им отговоря.

— Добре, чудесна идея. Отлична идея.

Бях сигурен, че нещо не е наред. Чувствах се като в театър — всички играеха някаква роля. Обърнах се към Мей. Веждите й бяха леко свъсени. Сигурно и тя го усещаше.

Минахме през херметичните камери и влязохме в жилищния отсек. Стори ми се неприятно студено и потреперих. Отидохме в кухнята и Джулия вдигна телефона.

— Сега ще се обадя, Джак.

Взех си лимонада от хладилника. Мей направи леден чай. Боби си отвори бира. Всички бяхме жадни. Забелязах в хладилника бутилка шампанско. Докоснах я. Беше студена. Вътре се охлаждаха и шест чаши. Тя вече бе подготвила празненството.

Джулия натисна бутона на високоговорителя. Разнесе се свободен сигнал. Тя набра някакъв номер. Но линията просто прекъсна.

— Да опитаме пак.

Жена ми пак набра номера. Същият резултат.

— Странно. Рики, нямам външна линия.

— Опитай още веднъж — предложи той.

Пиех лимонадата си и ги наблюдавах. Нямаше съмнение, че всичко това е театър, изпълнение за пред нас. Джулия надлежно набра номера трети път. Зачудих се какви цифри натиска. Или знаеше номера на Пентагона наизуст?

— Уф, нищо — каза тя.

Рики вдигна телефона, погледна отдолу и пак го остави.

— Би трябвало да работи — престори се на озадачен той.

— О, стига вече — обадих се. — Сигурно нямаме външна линия.

— Имаме — възрази Рики.

— Само преди няколко минути се обаждах — рече Джулия. — Точно преди да се върнете.

Рики се изправи.

— Ще проверя линиите.

— Да бе — озъбих се аз.

Джулия ме гледаше втренчено.

— Какво ти става, Джак?

— Какво да ми става?

— Ядосан си.

— Ебават се с мен.

— Няма такова нещо — тихо отвърна тя и ме погледна в очите.

Мей стана от масата и каза, че отивала да вземе душ. Боби отиде да играе на видеоигри — обичайното му средство за отдих. Скоро чух тракане на картечница и викове на умиращи. С Джулия останахме сами в кухнята.

Тя се наведе към мен и заговори с тих, сериозен глас.

— Мисля, че ти дължа обяснение, Джак.

— Не ми дължиш нищо.

— Искам да кажа, за поведението си. За решенията ми през последните дни.

— Няма значение.

— За мен има.

— Може би по-късно, Джулия.

— Трябва да ти обясня сега. Виждаш ли, въпросът е, че просто исках да спася компанията, Джак. Това е. Камерата се провали и не успяхме да я поправим, изгубихме договора си и компанията затъваше. Не исках „Займос“ да фалира. Бях вложила пари, имах какво да губя, а и предполагам, че съм искала да защитя репутацията си. Исках да спася компанията. Знам, че не прецених нещата. Бях отчаяна. Никой друг не е виновен. Всички искаха да спрем. Аз ги накарах да продължат. Това беше моят кръстоносен поход. — Тя сви рамене. — И всичко беше напразно. Компанията ще фалира след няколко дни. Провалих се. — Джулия се наведе още по-близо. — Но не искам да изгубя и теб. Не искам да изгубя семейството си. Не искам да изгубя нас.