Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
Всичко това се постига без архитект, без бригадир, без централна власт. И в гените на термитите не е заложен строителен план. Тия „небостъргачи“ всъщност са продукт на сравнително прости правила, които отделните термити изпълняват по отношение едни на други. (Правила като „Ако усетиш миризма, показваща, че тук е бил друг термит, постави топчица пръст на това място“.) И все пак резултатът определено е по-сложен от всяко човешко творение.
Сега виждахме нова структура, създадена от ново същество, и пак ни бе трудно да приемем, че не е естествено образувание. Изобщо как можеше един рояк да построи могила? Ала започвах да осъзнавам, че е глупаво да се питаме как се е случило. Рояците бързо се променяха, едва ли не с всяка изтекла минута. Естественият човешки импулс да го проумеем беше губене на време. Докато стигнеш до някакво заключение, нещата вече са се променили.
Боби ни настигна с всъдехода си и изключи фара. Тримата застанахме един до друг под звездите.
— Какво ще правим? — попита Боби.
— Ще последваме Роузи — отвърнах аз.
— Изглежда, че я влачат в оная могила — каза той. — Вътре ли искаш да я последваме?
— Да.
По предложение на Мей изминахме останалата част от пътя пеш. Заради тежките раници ни трябваха цели десет минути, за да стигнем до могилата. Спряхме на петнайсетина метра. Във въздуха се носеше отвратителна миризма на гнилоч и разложение. Беше толкова силна, че ми се повдигна. От вътрешността на термитника като че ли излизаше слабо зеленикаво сияние.
— Наистина ли искате да влезем там? — прошепна Боби.
— Още не — също шепнешком отвърна Мей и посочи настрани. Трупът на Роузи се изкачваше по склона на могилата. Когато стигна до ръба, вкочанените й крака за миг щръкнаха във въздуха. После тялото й се наклони и тя падна вътре. Но спря преди окончателно да се скрие от поглед — главата й за няколко секунди остана над ръба и изпънатата й ръка сякаш се протягаше към небето. После бавно се плъзна навътре и изчезна. Боби потрепери.
— Добре — прошепна Мей. — Да вървим.
И закрачи напред с обичайната си котешка походка. Последвах я, като полагах всички усилия да пазя тишина. Боби вдигаше шум с всяка стъпка. Мей спря и го изгледа строго.
Боби безпомощно разпери ръце.
— Внимавай къде стъпваш! — прошепна тя.
— Внимавам.
— Не внимаваш.
— Тъмно е, нищо не виждам.
— Поне опитай.
Не си спомнях Мей някога да е проявявала раздразнение, ала в момента всички бяхме под напрежение. И вонята бе ужасяваща. Мей се обърна и продължи напред. Боби ни последва, като вдигаше също толкова шум, колкото и преди. Едва бяхме направили няколко крачки, когато тя отново спря, вдигна ръка и му даде знак да спре и да ни чака.
Той отрицателно поклати глава. Явно не искаше да остане сам.
Мей го стисна за рамото и твърдо посочи земята.
— Оставаш тук.
— Не.
— Заради теб всички ще умрем.
— Обещавам да вървя тихо — прошепна Боби.
Тя поклати глава и пак посочи земята. Да седне.
Накрая Боби се подчини.
Мей ме погледна. Кимнах. Продължихме към могилата. Вече бяхме на пет-шест метра от нея. Носеше се задушаваща смрад. Повдигаше ми се — боях се да не повърна. И от това разстояние започнахме да чуваме глухото барабанене. Този звук повече от всичко друго ме изпълваше с желание да избягам. Но Мей не спираше.
Приклекнахме и се заизкачвахме по склона, после залегнахме на ръба. Виждах лицето на Мей на зеленикавата светлина, която се излъчваше отвътре. Кой знае защо, миризмата престана да ме смущава. Сигурно защото умирах от страх.
Мей бръкна в страничния джоб на раницата си и извади голяма колкото палец камера на тънък телескопичен прът и малък течнокристален екран, който постави на земята между нас. После плъзна пръта над ръба.
На екрана видяхме зелени гладки стени. Като че ли не помръдваше нищо. Тя завъртя камерата насам-натам. Нищо. Нямаше и следа от Роузи.
Мей ме погледна, посочи очите си. „Искаш ли да погледнем?“
Кимнах.
Бавно запълзяхме напред и надзърнахме над ръба.