Жертвата

— …ли ме сега?

— Да, чувам те.

— Добре тогава, да вървим.

Влязохме в пещерата. Зеленото сияние се губеше в гъстия прахоляк. Инфрачервените лъчи на очилата пронизваха облаците. Не виждахме фигури. Не чувахме нищо освен грохота на вертолета. Ала когато навлязохме навътре, той започна да заглъхва.

И със заглъхването на звука започна да утихва вятърът.

Мей съсредоточено се взираше напред.

— Боби? — обади се тя по радиостанцията. — Чуваш ли ме?

— Да.

— Довлечи си задника тук.

— Опитвам се…

— Не се опитвай. Влизай вътре, Боби.

Поклатих глава. Доколкото го познавах, Боби Лембек нямаше да влезе в тая дупка. Завихме зад ъгъла и не видяхме нищо освен висящия във въздуха прах и неясните очертания на стените. Те бяха гладки, нямаше място за криене. После от сумрака пред нас изплува фигура на Рики. Последваха я втора и трета. Образуваха редица. Вървяха решително, лицата им бяха еднакви и безизразни.

— Първи урок — каза Мей и протегна взривната капсула.

— Да се надяваме, че няма да го усвоят — отвърнах аз и запалих фитила. Захвърчаха нажежени до бяло искри. Мей хвърли капсулата и тя падна на няколко крачки пред приближаващата се група. Фигурите не й обърнаха внимание. Продължаваха да ни гледат.

— Броиш до три — каза Мей. — Две… едно… и се обръщаш.

Завъртях се кръгом и стиснах очи в мига, в който тунелът се изпълни с ослепително бяло кълбо. Въпреки това блясъкът бе толкова силен, че когато отново отворих очи, пред тях плуваха петна. Обърнах се.

Мей вече вървеше напред. Прахът във въздуха беше придобил малко по-тъмен оттенък. Не забелязах следи от трите фигури.

— Избягаха ли?

— Не. Изпариха се — доволно отвърна тя.

— Нови ситуации — казах доволно. Ако условията на програмата все още бяха в сила, рояците трябваше да са слаби, когато реагират на съвсем нови ситуации. След време щяха да се научат, след време щяха да разработят стратегии, за да се справят с новите условия. Но отначало реакцията им щеше да е хаотична. Това е недостатъкът на разпределения интелект. Той е мощен и гъвкав, ала бавно реагира на безпрецедентни събития.

— Да се надяваме — рече Мей.

Стигнахме до зейналата дупка, която тя бе описала. С очилата за нощно виждане различих нещо като полегата рампа. По нея се приближаваха четири-пет фигури, след тях като че ли идваха още. Всички приличаха на Рики, но повечето не бяха много добре оформени. А последните бяха просто вихрещи се облаци. Носеше се високо барабанене.

— Втори урок. — Мей ми протегна фитила. Запалих го и той запращя. Тя внимателно го търколи по рампата. Когато го забелязаха, фигурите се поколебаха.

— По дяволите! — изругах аз, но беше време да се извърна и да заслоня очи от експлозивния блясък. В тясното пространство изтътна грохот на разширяващ се газ. Гореща вълна обля гърба ми. Когато отново погледнах, повечето рояци под нас бяха изчезнали. Ала няколко бяха останали, очевидно невредими.

Учеха се. И то бързо.

— Следващ урок — каза Мей. Този път държеше две капсули. Запалих ги и тя пусна едната, после подхвърли другата по-навътре. Експлозиите отекнаха едновременно и пред нас блъвнаха огромни стълбове горещ въздух. Ризата ми се подпали. Мей я угаси с ръка.