Имението на Фарнъм
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Имението на Фарнъм». Краткое содержание книги:
— Още не съм свършил.
— Не, свършил си. Това е заповед, а не предложение.
— Ако мислиш, че се страхувам от камшика ти…
— За Бога, Дюк, аз няма да те наказвам. Ако се наложи, ще помоля Мемток да го направи. Казват, че е експерт в това. А сега се махай оттук. Изгуби ми половината сутрин.
Дюк си тръгна. Хю остана, за да си събере мислите. Срещите с Дюк винаги го изкарваха от кожата му, още по времето, когато момчето беше на дванайсет години. Но го тревожеше и още нещо. Той беше направил всичко, за да откаже сина си от безнадеждната му кауза. Това не го притесняваше, нито пък споделяше страховете на Дюк. Каквото и да се бе случило с Грейс, той беше убеден, че не става въпрос за изнасилване. Но със съжаление отбеляза, че очевидно Дюк не осъзнаваше нещо — според древния Закон на победените техните жени обикновено се подчиняваха на победителя, и то по своя воля.
Дали бившата му жена се бе подчинила или не, беше академичен въпрос. Той подозираше, че не й беше дадена възможност да избира. Във всеки случай тя очевидно бе доволна от съдбата си. Но него това изобщо не го вълнуваше. Той честно се бе опитал да изпълнява дълга си към нея, тя сама се беше отдръпнала от него. Само че Хю не искаше Барбара да изпита някога онази унищожителна безнадеждност, която бе способна да превръща през цялата човешка история всички победени жени в доброволни наложници. Въпреки че я обичаше, той не таеше илюзии, че тя е ангел или светица. Дори сабинянките се бяха предали на римляните, какво остава за нея. „По-добре смърт, отколкото безчестие“ винаги е бил не особено популярен лозунг. С времето той беше заменен от доброволното сътрудничество.
Той измъкна бутилката „Щастие“, погледна я… и я върна на мястото й. Така никога нямаше да реши проблемите си.
Хю изобщо не се опита да разбере дали Дюк е отишъл при Мемток. Той се върна към своето безкрайно задължение да угажда на Тяхна милост по всеки възможен начин — добра игра бридж, идеи за печелене на пари или просто превеждане. Той беше изгубил всякаква надежда, че шефът ще позволи на Барбара и близнаците да се преместят в неговия апартамент. Старият Понс твърдо държеше на това. Но да бъдеш фаворит бе полезно, даже необходимо, независимо какво щеше да се случи, освен това му позволяваше да вижда Барбара от време на време.
Хю нито за миг не забравяше за бягството. Краят на лятото приближаваше и той осъзна, че бягството и на четиримата, с близнаците, през тази година беше невъзможно.
Скоро семейството щеше да се премести в града, а той разбираше, че единственият им шанс за бягство е в планините. Нищо. Година, две, дори повече — можеше и да изчакат момчетата да проходят. Даже тогава щеше да е трудно, но сега, с бебета на ръце, беше невъзможно. Той трябваше да побърза да прошепне това на Барбара следващия път, когато останат сами дори за минутка, за да може тя да чака и да не се отчайва.
Не посмя да й напише писмо. Някой можеше да го преведе на Понс — даже и Джо да не го издадеше, някои от другите учени разбираха английски. А Грейс? Надяваше се, че не, но нямаше как да знае. Може би Понс знаеше за всички бележки, превеждаха му ги всеки ден, смееше се над тях и не им обръщаше никакво внимание.
Можеше да измисли някакъв код — нещо просто като първата дума на първия ред, втората дума от втория и така нататък. Може би си струваше да опита.
Освен това се сети за още едно преимущество, което можеше да компенсира липсата на познания за това общество. Бегълците рядко достигаха своята цел, просто защото ги издаваше външността им. Бялата кожа можеше да се скрие, но слугите винаги бяха доста по-ниски и даже няколко килограма по-леки от Избраните.
И Барбара, и Хю имаха висок ръст. В това отношение с лекота можеха да минат за Избрани. Чертите на лицето? Лицата на Избраните също се отличаваха със значително разнообразие. Индуските черти се смесваха е негроидните и разни други. Проблем представляваше плешивостта му. Значи трябваше да си открадне перука. Или да си направи една. Но ако разполагаха с откраднати дрехи, храна, някакво оръжие (дори това да са двете му ръце!) и грим, те спокойно можеха да минат за „бедни черни отрепки“ и да тръгнат на път.
Стига пътят да не се окаже много дълъг. Стига хрътките да не ги надушат. Стига да не допуснат някоя глупава грешка от незнание. Но слугите, които щяха веднага да бъдат издадени от телосложението си, нямаха право да излизат извън пределите на имението, фермата, ранчото или изобщо работното си място без пропуск от своя повелител.