Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Ще поговоря пак с мистър Кокъф — той сигурно ще уреди нещо.
— Говори с него, Чъби. Следващия път, когато отидеш до Сейнт Мери, кажи на Фред Кокър да ни достави три сандъчета.
— А какво ще кажеш за ананасите, дето успяхме да спасим от „Танцуващата по вълните“? — попита Чъби.
— Няма да ни свършат работа — отговорих аз, защото не ми се искаше на некролога ми да пише: „Човекът, който се опита да възпламени ръчни гранати «МК VII» на сто и трийсет фута дълбочина.“
На следващата сутрин се събудих от неестествената тишина и от силната, сякаш увиснала горещина на въздуха. Лежах буден, ослушвайки се, но дори раците не се чуваха, а и постоянното шумолене на палмовите клонки бе утихнало. Единственият шум идеше от тихото и равномерно дишане на жената до мен. Целунах я лекичко по бузата и успях да измъкна ранената си ръка изпод главата й, без да я събуждам. Шери се хвалеше, че никога не използва възглавница, защото, както ми заяви, убедена в правотата на думите си, то било вредно за гръбначния стълб, но никак не се притесняваше да ползва всяка удобна част от тялото ми като заместител.
Измъкнах се полекичка от пещерата, опитвайки се да възстановя кръвообращението в ръката чрез масаж, и докато поливах любимата ми палма, вдигнах очи към небето.
Първите проблясъци на утрото се губеха сред тежката мараня, закриваща звездите. Нямаше никакъв полъх на вятъра, който да раздвижи тежко увисналия над земята нагорещен въздух, и кожата ми настръхна, сякаш ме полазиха мравки.
Когато се върнах, Чъби слагаше клонки в огъня и се опитваше да го разпали. Вдигна очи към мен и потвърди прогнозата ми:
— Времето ще се развали.
— Какви са предвижданията ти, Чъби?
— Барометърът е паднал до 28,2, но към обяд ще се разбере — сви рамене той и се зае отново да духа сърдито огъня.
Времето беше повлияло и на Шери. Косата на слепоочията й бе овлажняла от пот и докато сменях превръзките й, тя ми се сопна сърдито, но само след няколко минути, когато се преобличах, застана зад мен и допря буза до голия ми гръб.
— Извинявай, Хари, тая сутрин е толкова влажно и душно — каза тя и ме зацелува по гърба, прокарвайки език по широкия белег от заздравялата рана. — Прощаваш ли ми? — попита тя.
Същата сутрин Чъби и аз се гмурнахме във вира в единайсет часа. Бяхме прекарали под водата трийсет и осем минути, без да открием нищо, което да представлява интерес, когато чух тенекиеното „тин! тин! тин!“ да се разнася по водата. Застанах на място и се заслушах, забелязвайки, че Чъби също бе застанал неподвижно. Звукът се разнесе пак, повторен три пъти.
Горе на повърхността Анджело бе потопил половината от трифунтовата желязна релса във водата и ни даваше сигнал да се връщаме, удряйки по нея с чук.
Дадох знак с разтворена ръка, означаващ „прекратяваме“, и двамата с Чъби започнахме да се издигаме веднага нагоре.
Щом се покатерихме в лодката, попитах нетърпеливо:
— Какво има, Анджело? — в отговор той ми посочи към морето отвъд назъбения и неравен гръб на рифа.
Свалих маската и примигнах с очи, мъчейки се да погледна в далечината, след като бях свикнал с ограничената видимост на морското дъно.
Той висеше притъмнял ниско над морето като тъмна черна черта, сякаш някой палав бог бе драснал с въглен линия през хоризонта. Още докато го следях с поглед, стори ми се, че се увеличава — простирайки се по-нашироко в бледата синева на небето и притъмнявайки все повече, докато се надигаше от морето. Чъби подсвирна тихо и поклати глава.
— Ето че идва Лейди С, мой човек, и страшно се е разбързала.
Скоростта на носещия се ниско мрачен ураган беше страховита. Той се надигна, закривайки небето с траурна завеса, а когато Чъби пое на пълен ход към протока, първите стремително носещи се облаци закриха слънцето.
Шери дойде да седне до мен на седалката и ми помогна да разкопчея ремъците на мокрия гумен костюм.
— Какво става, Хари? — попита тя.
— Лейди С — отвърнах й аз. — Ураган като онзи, който е унищожил „Утринна светлина“. Ето че пак се появи — завърших аз, а Анджело взе спасителните пояси от носа и ни даде по един. Намъкнахме поясите, притиснати един до друг, и го гледахме как се приближава с всяващо ужас величие, надвивайки слънцето, променяйки високия небесносин купол в нисък сив покрив от противни, бързо носещи се облаци.
Движехме се с пълни сили пред урагана, напускайки протока и измъквайки се през крайбрежните води към закритието на заливчето. Лицата на всички бяха извърнати към идещия ураган, а сърцата ни се свиваха от обхваналото ни чувство за пълна безпомощност пред страховитата му мощ и ярост.