Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
В края на четвъртия ден нервите ми бяха се изопнали до крайност, но бях обмислил от всички страни странното поведение на Шери и бях си направил съответните изводи.
Затворена с мен в тясната пещера, тя най-сетне бе принудена да изясни чувствата си към мен. Вероятно за първи път през живота си се влюбваше и силно независимият й дух се съпротивляваше яростно. И аз не мога да кажа искрено, че много ми беше приятно — или по-скоро, на мен ми бяха приятни кратките мигове на разкаяние и нежност, преди да изпадне отново в раздразнение, но очаквах с горещо нетърпение часа, в който щеше да се съгласи с неизбежното и да ми се покори напълно.
Все още очаквах този щастлив миг, когато се събудих призори на петия ден. Островът бе попаднал в обятията на такава тишина, че тя бе просто непоносима след стихията на урагана. Лежах и се вслушвах в тишината, без да отварям очи, но когато усетих, че Шери се размърда до мен, извих глава и я погледнах в очите.
— Бурята отмина — кротко рече тя и се надигна от леглото.
Излязохме заедно навън, спирайки се пред светлината на утрото и оглеждайки се сепнато пред опустошенията от урагана. Островът приличаше на бойните полета от Първата световна война, така както ги показват на снимките. Палмите бяха останали без листа, голите им стволове стърчаха скръбно към небето, а земята около тях бе плътно покрита с клони и кокосови орехи. Всичко бе потънало в тишина, нямаше никакъв полъх на вятъра, а бледата синева на небето бе все още изпълнена с маранята от пясъка и морето.
Чъби и Анджело се измъкнаха от тяхната пещера като мечка с мечето си в края на зимата. Те също се изправиха и се огледаха учудено.
Анджело внезапно нададе бойния вик на команчите и подскочи във въздуха. След петте дни на принудително усамотение жизненият му дух не можеше повече да бъде потискан. Хукна между палмите като хрътка.
— Последният, който стигне до водата, е фашист — извика той и Шери първа прие предизвикателството му. Когато стигнаха до пясъчната ивица, тя бе на десет крачки след него, но двамата се хвърлиха едновременно в лагуната, както си бяха с дрехите, и започнаха веднага да се замерят с шепи мокър пясък. Чъби и аз ги последвахме с по-спокойни крачки, подхождащи повече на възрастта ни. Чъби потопи внушителните си телеса в морето, без да сваля живописно раираната си пижама.
— Трябва да ти кажа, мой човек, че удоволствието е страхотно — мрачно подхвърли той. Дръпнах дълбоко от пурата, докато се разполагах в стигащата до кръста ми вода, и му подадох фаса.
— Изгубихме пет дена, Чъби — казах аз и той веднага се намръщи.
— Хайде да се хващаме на работа — изръмжа той, седейки в лагуната, облечен в раираната жълто-червена пижама и с пура в уста, като някаква огромна кафява жаба.
Погледнахме от високото надолу към плитките води на лагуната и макар че още бяха малко размътени от вълнението и неуталожилия се пясък, все пак успяхме да зърнем лодката. Тя беше отнесена от течението на дълбочина от двайсет фута, където лежеше на дъното с все още крепящото се върху бордовете й жълто платнище.
Измъкнахме лодката с въздушните балони и щом бордовете й се показаха над повърхността, успяхме да я докараме до брега и да я изтеглим върху пясъка. Остатъкът от деня мина в разтоварване на прогизналия багаж, в почистване и сушене, пълнене на кислородните бутилки, качване на моторите и подготовка за следващото ни посещение на Топовния риф.
Бях започнал сериозно да се безпокоя, че загубихме толкова дни в бездействие на острова, докато Мани Ресник и неговите весели момчета съкращаваха преднината, с която бяхме тръгнали.
Същата вечер обсъдихме закъснението ни около огъня и всички се съгласихме, че за десет дни не сме постигнали никакъв напредък, освен откритието ни, че част от останките на „Утринна светлина“ са паднали на дъното на вира.
На сутринта вълнението бе благоприятно за ранно отплаване и Чъби ни преведе през протока, макар че светлината бе съвсем оскъдна и кораловите зъбери едва се виждаха, а когато застанахме на обичайното място на гърба на рифа, слънцето току-що бе започнало да се издига на хоризонта.
През петте дни, през които бяхме принудени да останем на сушата, ръцете на Шери бяха почти оздравели и въпреки тактичната ми забележка, че ще е по-добре да ме придружава Чъби през близките няколко дни, изказаната от мен загриженост остана без последствие. Шери Норт бе облякла костюма и надянала плавниците, а Чъби седна на кърмата до моторите, за да държи лодката на място.