Окото на тигъра
- Автор: Смит Уилбур
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ленко Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на тигъра». Краткое содержание книги:
Той обикновено пътува от ноември до февруари, често прекарвайки месец на ски в Швейцария, или се отдава на риболов в Австралия и Нова Зеландия. През лятната си почивка посещава места с толкова различна природа, каквито са Аляска и дивите райони на Африка. Към хората и първичния живот на родния си континент проявява постоянен интерес, силно отразен в романите му.
Женен е за Даниел, на която е посветил последните си деветнадесет книги.
— Някакви предположения? — попитах аз.
— Куршуми от карабина — без никакво колебание отвърна тя.
— Естествено — съгласих се аз. Трябваше да ги разпозная и затова реших да внимавам, за да позная какъв е следващият предмет.
— Малък месингов ключ.
— Гениален си! — иронично подхвърли тя, но аз не й обърнах внимание и се заех да измъкна внимателно белия предмет, който първи беше привлякъл вниманието ми. Успях най-сетне да го освободя и го обърнах обратно, за да разгледам синия надпис на гърба му.
Беше парче бял лъскав порцелан, отчупено от ръба на чиния, върху която е бил изрисуван герб. Половината от надписа липсваше, но веднага разпознах изправения на задните си крака лъв и думите: „Парламента. АНГЛИЯ“. Беше емблемата на старата английска компания, изписана върху порцелановите съдове на кораба.
Подадох го на Шери и внезапно ми дойде наум как е станало всичко. Разказах й как са се развили събитията според мен и тя ме слушаше мълчаливо, галейки парчето порцелан.
— Когато вълните най-после са блъснали кораба в корала и корпусът му се е разцепил на две, вероятно точно по средата, целият тежък товар и всички принадлежности са се плъзнали към отвора. Преградите на трюмовете са се пробили и всичко се е изсипало във водата — оръдия и гюлета, порцеланови и сребърни съдове, бутилки и чаши, монети и пистолети. Цялото дъно на вира сред рифа сигурно е било обилно засипано с тия творения на човешкия гений, а коралите са засмукали и погълнали всичко.
— Ами сандъците със съкровището? — попита Шери. — И те ли са изпаднали през пробойната?
— Не знам — признах си аз, а Чъби, който беше ни слушал напрегнато, плюна през борда и изръмжа:
— Предният трюм винаги е преграден с дебели триинчови дъбови дъски, за да се задържа товарът при бурно море. Всичко, което е било в предния трюм, си е все още там.
— За същата оценка от вещо лице на „Харли стрийт“ ще трябва да се изръсиш цели десет гвинеи — казах аз на Шери и й намигнах. Тя се засмя и се обърна към Чъби.
— Не знам какво щяхме да правим без теб, мили ми Чъби — рече му тя, а Чъби се намръщи свирепо и изведнъж забеляза на далечния хоризонт някаква страшно интересна забележителност.
Едва по-късно, след като бяхме поплували край един от уединените плажове и бяхме се преоблекли в чисти дрехи, Шери и аз седяхме край огъня, посръбвайки „Чивас Рийгъл“ и похапвайки от току-що уловените в лагуната скариди, въодушевлението ни от първите дребни находки понамаля, а аз реших да обсъдим трезво всичко, което знаехме за потъналия кораб и изсипалите се от него предмети върху дъното на вира.
Ако Чъби грешеше и сандъците със съкровището, които тежаха неимоверно много, бяха пробили преградите на трюма и паднали във водата, то задачата ни да ги открием нямаше да има край. Същия ден бях видял към двеста купчини и могилки от корал — и под всяка една от тях би могла да се крие някоя част от индийския трон с тигъра.
Ако пък той не грешеше и товарът беше останал в трюма, то тогава полипите на корала сигурно са покрили цялата предна част на потъналия на дъното кораб, наслоявайки се върху дървената обшивка на безброй пластове от втвърден калций, който накрая се е превърнал в яка броня, неузнаваема под обилно обраслите я водорасли.
Обсъдихме всичко в подробности, като всеки от нас бе съгласен, че задачата, която бяхме си поставили, е огромна и че тя се състои от две отделни части.
Първо трябваше да открием и да разпознаем сандъците, а после трябваше да ги изтръгнем от жестоката прегръдка на корала.
— Нали се сещаш какво ще ни бъде необходимо, Чъби? — попитах аз и той кимна с глава.
— Още ли пазиш ония две сандъчета? — продължих аз, срамувайки се да произнеса думата „гелигнит“ пред Шери. Тя ми напомняше прекалено живо за онова, което възнамерявахме да направим с Чъби и за което бяхме се снабдили с огромни количества взривни вещества. Беше преди три години, през един слаб сезон, през който имах отчаяна нужда от суха пара, за да покрия разходите на „Танцуващата по вълните“ и да преживея. Без да нарушаваме ни най-малко закона, планът ни можеше да се осъществи и отдавна да съм затворил тая страница от живота ми, а и да съм я забравил — но ето че сега имахме нужда от гелигнит.
Чъби поклати глава.
— Мой човек, оная дяволия беше започнала да се поти като напечен от слънцето хамалин. Ако някой беше се оригнал на петдесет фута от нея — тя щеше да отнесе целия остров.
— И какво направихте с него?
— Двамата с Анджело го откарахме към Мозамбикския проток и го потопихме надълбоко.
— Ще ни трябват поне няколко сандъчета. Ако искаме да натрошим грамадите на дъното, ще трябва да сложим пълен заряд.