Пророчеството Венеция
- Автор: Крайстер Сэм
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-158-7
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пророчеството Венеция». Краткое содержание книги:
Тя блъсва ръката му.
– Не искам да изтрезнявам. – Поглежда го жално. – Полудявам, Том. Болката е прекалено силна. Имам чувството, че ще се счупя, просто ще се разпадна на милион парчета.
Той взема чашата, оставя я на пода и прегръща Валентина. Тя опира лице на голото му рамо, сякаш самото докосване на друг човек ѝ носи облекчение. Том я притиска до себе си и изчаква да излее чувствата си.
Всичко започва с лекичка въздишка – като първия шепот на новороден бриз, после бързо прераства в мощна, продължителна буря от хлипане. Валентина се притиска в него толкова силно и плаче толкова безутешно, че всичките мускули започват да я болят от напрягането.
Когато свършва, той кавалерски ѝ отстъпва леглото си и излиза да се поразходи, за да я остави известно време насаме. Небето е катраненочерно. Шепа звезди блещукат като диаманти върху черно кадифе. Улиците са призрачно пусти и в дълбоката тишина Венеция прилича на изоставен филмов декор. Том размишлява известно време за мъката на Валентина и опасностите, които ѝ предстоят, докато се научи да приема, че в кариерата си ще се сблъсква с много смърт и зло. Замисля се за момент за Тина: за предателството ѝ към него и – за да бъде честен – за това колко му липсва и как умът му изигра шега, като си въобрази, че я вижда на Изола Марио. Мисли и за една друга жена.
Мера Тийл, нахаканата лична асистентка на милиардера.
Когато Том се промъква на пръсти в стаята, Валентина вече спи. Той я загръща със завивката, изключва лампата, взема телефона си и пак излиза.
Мера Тийл, приказливката с татуировка на сълза, каквато Том е виждал преди повече от десетилетие на лицето на друг човек – един осъден на смърт затворник в „Сан Куентин“.
Бяха го разквартирували в затвора за два месеца да помага на изгубените души, попаднали в чистилището на процеса за обжалване, което поддържаше надеждата им до последния момент, преди екзекуторът да навие ръкава и да инжектира във вените им подготвената фатална доза калиев хлорид.
Един силно агресивен, но по странен начин харизматичен младеж имаше татуирана сълза като тази на Тийл.
Ларс Бейл.
Бейл беше талантлив и запален художник. Веднъж, като наказание, че не е спазил някакво дребно затворническо правило, надзирателите бяха претърсили килията му и бяха конфискували всичките му картини и материали за рисуване. Бейл си бе отмъстил, като бе нарисувал на стената портрет на директора на затвора със собствените си екскременти.
Том беше ходил при Бейл общо двайсетина пъти. Въпреки че според правилото не трябваше да разпитва за престъпленията на затворника, Том знаеше. Надзирателят, който го придружаваше при едно от посещенията, описа Бейл като втория Чарли Менсън. Бил полудял от вземане на ЛСД и водел секта, която отвличала туристи от увеселителни паркове и ги убивала – пресата ги наричаше „Убийства от Дисниленд“.
След като убиели жертвата, Бейл и последователите му омазвали с кръвта олтара на някоя църква в Лос Анджелис.
48
„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ
Джери Макфоул, директорът на затвора „Сан Куентин“, тъкмо се кани да тръгва за голф игрището, когато му съобщават, че го търси някой си Том Шаман.
Макфоул се усмихва и казва на секретарката да го свърже. Той добре си спомня Том – дръзкия млад свещеник, който обикаляше затворниците и споделяше любовта му към бокса. Директорът дори му позволяваше да изиграе някой и друг рунд с по-надеждните затворници. Освен това Том се оказа много полезен.
– Директор Макфоул на телефона.
– Господин директор, извинявам се, че ви безпокоя. Том Шаман се обажда, или отец Том, както бях навремето. Не знам дали ме помните. Аз...
– Разбира се, че те помня. Оня точен ляв удар, направляван от самия Бог! С какво мога да ти помогна, Том?
– Имате ли все още затворник на име Ларс Бейл?
– Да. – На директора не му се налага да проверява. – При нас е. Но за щастие, няма да е за дълго. Заповедта му дойде.
Том никога не е приемал смъртното наказание и небрежното държане на директора го стъписва за момент.
– Там ли си, Том? Не те чувам. Ало!
– Тук съм. – Том отново мобилизира мислите си. – Бейл още ли рисува?
Директорът поглежда часовника си и изключва компютъра.
– Като луд. Има картини за цяла галерия. Сигурно ще се наложи да му вземем четката със сила, преди да го отведем към стаята за екзекуции.
– Има ли право на разговори? Можете ли да уредите да говоря с него?
В гласа на Макфоул се появява подозрителност:
– За какво става дума, Том? Всичките му молби за обжалване бяха отхвърлени.