Когато мъртвите се пробудят

Мъртвите объркваха живите, но очевидно и живите влияеха на мъртвите. Чувствата им сякаш се отразяваха едни в други като в огромно огледало, усилваха се взаимно до безкрай, а полето ставаше все по-мощно и по-мощно.

След пет минути напрежението започна да се разрежда. Ужасните мисли заглъхнаха. След десет минути се осмели да отвори очи и осъзна, че са я забравили вътре. Двама полицаи точно тръгваха към изхода. Някакъв мъж седеше пред входа на един от блоковете и плачеше. Лицето му бе изподрано, ризата — опръскана с кръв. Един санитар се приближи към него, проми раните му и ги превърза.

Флора лежеше напълно неподвижно. Черните ѝ дрехи я превръщаха в сянка. Ако помръднеше, щяха да я разкрият. Да я изгонят.

Когато всички рани бяха превързани, санитарят хвана мъжа под ръка и го отведе. Мъжът вървеше с приведена глава и си мислеше за майка си, за обичта ѝ и за ноктите ѝ — красиво оформени и лакирани в черешово червено. Не спря да полага неимоверни грижи за ноктите си дори и по време на болестта. Бе загубила достойнството си, но упорито отказваше да занемари ноктите си. Поддържаше ги и винаги ги лакираше в червено. Точно тези нокти се забиха в лицето му. Един дори се счупи.

Флора ги изчака да се отдалечат и надзърна навън. Усетът, с който бе надарена, ѝ нашепваше, че наоколо няма жива душа, но цялата атмосфера ѝ се струваше толкова странна, че не смееше да се довери на нищо.

Не се виждаха хора. Флора изтича до пресечката към следващото междублоково пространство. Наложи ѝ се да изчака още няколко минути. Видя двама души — единият от тях бе психолог, който сериозно се замисляше дали да не се самоубие, когато се прибере. Със свръхдоза морфин, например. Нямаше живи роднини. Нито тук, нито където и да било другаде.