Ритуалът [bg]

Звукът от мощния двигател почти не се долавяше дори когато Виктор го форсира, за да напусне паркинга пред полицейското управление. Петър мълчеше, потънал в размисли. Беше решил да изчака с въпросите, не искаше да избързва. Все още опитваше да се ориентира в новата, неочаквана ситуация.

Изненадата от срещата с човека, който ги бе оставил да умрат в онзи забравен храм, за малко не го извади от равновесие. Едва успя да потисне първоначалния импулс да се нахвърли върху него и да го предаде в полицията. Овладя се единствено защото му беше ясно, че ако го направи, ще изгуби всякакъв шанс да намери Боряна. Онзи адвокат със сигурност щеше да пусне в ход връзките си и да прекрати всичко още преди да е започнало. След това никой не би ѝ помогнал.

Празните улици им позволиха да напуснат малкото градче за няколко минути. Пътят ги водеше към далечните тъмнеещи склонове на Стара планина и това бе единственото, което дава ще на Петър някакъв ориентир накъде са се отправили.

— Как се измъкнахте? — прекъсна мълчанието Виктор.

Споменът за ритниците, безсилието и яростта под онзи връх беше съвсем пресен. Вдигна бутилката с минерална вода, която Виктор му бе дал, и отпи дълга глътка, преди да отговори:

— Какво значение има?

— Няма, разбира се, важното е, че сте живи и здрави. Все пак е интересно…

Не можеше да повярва на наглостта на този човек. Демонстрираше загриженост, сякаш изобщо не е бил причината всичко онова да се случи.

— Не останах с подобно впечатление последния път, когато се видяхме.

— Грешите, но… — поколеба се Виктор. — Какво ще кажеш да минем на „ти“?

— А какво ще кажеш да ми дадеш една причина, поради която да не те смажа от бой и да те върна обратно в полицията?

— Добре, ще го приема за „да“… — въздъхна възрастният мъж, без да обръща внимание на агресивния тон, и продължи:

— Грешиш, Петър. Не ви оставих там, за да умрете.

— А защо тогава? За да се спасим от жегата навън навярно?

Виктор стискаше волана с две ръце. Мина половин минута, преди да отговори.

— За да се спасите, да… Точно затова.

— Ти си луд — изсмя се Петър. — Наистина ли мислиш, че ще повярвам и на една дума от това, което казваш?

— Независимо от съмненията ти аз казвам истината.

— И каква точно е тя?

— Помисли, млади момко — мъжът извъртя глава и го погледна. — Вие останахте затворени на място, до което никой няма достъп. Никой освен мен.

— Дотук нищо.

Виктор стисна зъби.

— Ако бяхте останали отвън, онези нямаше да ви пуснат да си идете.