Ритуалът [bg]

Обърса ръка в крачола на късите си панталони и взе телефона от бюрото.

Интересно. Този пък за какво ли го търсеше?

— Да? — рязко каза той. — Какво искаш?

— Добро утро, нали не те събуждам?

Спокойният глас на Венци Русев сякаш взриви всичко, което се бе натрупало в него.

— Какво, бе, какво искаш пък ти? — изкрещя на един дъх Славея. — Нали ти казах, че аз ще те търся? Ти малоумен ли си?

Венци пропусна обидите покрай ушите си и продължи спокойно.

— Споко бе, пич. Тия нерви без време ще вземат да ти докарат някой инфаркт.

— Абе, ти защо не си…

— Чакай, не бързай толкова — прекъсна го полицаят. — Има нещо, което ще те изненада. Споко ти казвам…

Златанов затаи дъх, стиснал зъби.

— Казвай…

— Помниш ли ония, дето ги търсехме за… оная работа? Докторката и другия?

Русев опитваше да говори, без да назовава имена, разчитайки, че Славея ще се досети кого има предвид. Златанов му бе поръчал да ги издири и той бе свършил работата. Венци не знаеше нищо за случилото се под онзи връх. Нито какво са открили в храма, нито че тези двамата останаха затворени вътре. За него те бяха просто двама, които трябваше да намери, без да е необходимо да знае причината за това. Единствено можеше да предположи, че Славея се опасява да не се разприказват покрай убийството на професора, но за него нямаше значение — те не знаеха нищо. Не подозираше за развитието от последните часове и това го караше да се чувства уверен. Полицаят разчиташе, че когато ги заловят, ще се добере до тях преди него и ще успее да държи иманяря под контрол.

— Помня, какво за тях? — Славея се отдалечи от завързаното тяло на Боряна и се тръшна в креслото си.

— Обявени са за общодържавно издирване. Вчера привечер.

— Брех! — изсмя се Славея. — Сериозно?

Телефонът остана безмълвен за секунда.

— Не те ли интересува? — каза накрая Венци, преднамерено провлачвайки думите.

— Какво да ме интересува бе, мишок?

— Тия двамата… Нали знаеш какво ще стане?

— Какво бе, мишок? Какво ще стане?

— Ще те издадат, това ще стане! — повиши тон полицаят.

Славея истински се развесели.

— И как бе, мишок?

— Ще видиш как! И спри да ме наричаш „мишок“! — избухна Венци. — Не забравяй с кого разговаряш!

— Еее… ама хайде сега, много си обидчив пък ти — ехидно каза Славея. — Ми да ги задържат, щом искат. Ама не знам как ще стане, защото с докторката много се забавляваме в момента.

— Казакова е при теб? — гласът на полицая утихна и от арогантната увереност преди минута нямаше и следа.

— Еее… остаряваш бе, мишок. Преди ме разбираше от половин дума. Разбира се, че точно това ти казвам.

— А другият?

— Е, той… Той отново е твоя грижа.

— Ако го заловят… — започна Русев.

— Никой няма да го залови, бе! — рязко го прекъсна Славея, после добави по-спокойно: — Пък и да го заловят. Нищо няма да каже. Нали си иска докторката обратно.