Ритуалът [bg]

Слънцето мудно се измъкваше иззад хоризонта, пръскайки палещите си лъчи върху сънената земя. Оставаха повече от три часа до началото на работния ден и улиците на малкото градче бяха пусти. Всъщност градче бе малко пресилено — от дворовете около управлението петлите гордо обявяваха на света, че разполага с тяхното благоволение да съществува още един ден.

Петър вървеше до адвокат Маринов и разсъждаваше върху развитието от последните минути. Може би бе реагирал твърде прибързано. Сякаш можеше да го притисне още малко и да изкопчи повече информация. Стори му се, че е загубил единствения лост, с който можеше да му повлияе, макар и това да бе собствената му съдба. От друга страна, разбра, че някой знае къде се намира Боряна и че този някой има нужда от него. Добре, може и да не бе сгрешил, обстоятелствата все още можеха да се обърнат в негова полза.

Огледа масивната, затлъстяла фигура на адвоката до себе си и прецени шансовете си. Въпреки безсънната нощ някак бе надвил умората. Главата бе спряла да го боли. Сигурно адреналинът, който се освобождаваше в кръвта му, си казваше думата.

Не вярваше на зализания мъж, но нямаше друг избор, освен да го придружи. Дори и да беше блъф, той не можеше да поеме риска и да остави съдбата на Боряна в ръцете на случайността.

Нещо друго му мина през ума. Който и да стоеше зад адвоката, той навярно не беше човекът, отвлякъл доктор Казакова. Ако бяха същите хора, защо им бе да го оставят жив, а сега да излизат на светло, за да се доберат до него? Можеха да се отърват от него на място, докато лежеше в безсъзнание.

Колата на адвокат Маринов — яркочервено беемве от седма серия — бе паркирано на едно от местата, запазени за служебните автомобили на полицията. Адвокатът се приближи до предната дясна врата, посегна към дръжката и се усмихна към младия мъж.

— Ще трябва да се разположиш отзад.

Петър се поколеба за секунда, после рязко отвори задната врата на колата. Докато сядаше, мярна светлосинята риза на шофьора, сребристата коса, задържана назад от слънчеви очила.

— Здравейте, Петър.

Гласът го накара да подскочи и да бутне вратата обратно навън. Спря движението си, преди да завърши докрай. Нямаше смисъл. Реакцията му бе инстинктивна, вероятно продиктувана от стреса, на който бе подложен през последните дни, а не в резултат на конкретна заплаха. Затвори вратата на колата и се, наведе напред. Усещаше ударите на сърцето си в слепоочията, но с нищо не се издаде.