Ритуалът [bg]

— Онази пещера… Магично място, нали?

В гласа на възрастния мъж се долавяше едва прикрит ентусиазъм. Сякаш самата мисъл за нея го изпълваше с радост.

— Сигурно ще се превърне в атракция, не мислиш ли? С всички сталактити и сталагмити…

— Може би… — отвърна вяло Петър.

Някак не му се вярваше, че Виктор наистина се интересува от чудесата, които подземните галерии предлагаха. Може би просто искаше да му докаже, че вече е бил в пещерата, и да го подразни, че отново ги е изиграл. Не беше необходимо — този човек винаги се оказваше там, където трябва, винаги на крачка напред. Сигурно точно той бе изкопая пръстта, която покриваше входа. Може би все пак беше решил да работи сам и някак се бе добрал до мястото пръв. Това би означавало, че купата е у него. Което, от своя страна, би обяснило разрива в отношенията със Славея. От друга страна, никак не бе лесно да направиш всичко това сам, без помощници.

— Ти влиза ли вътре? — попита.

— Разбира се, нали не мислиш, че съм бил път дотам напразно? — усмихна се Виктор и добави: — Как въобще намерихте мястото?

Петър очакваше този въпрос. Въпреки това предпочете да отложи отговора и вместо това попита:

— Как разбра, че съм арестуван?

Виктор поглади брадата си с ръка и отговори:

— Имам си източници.

Петър сви рамене и потъна в мълчание, извърнал глава към размазаните силуети на дърветата край пътя. Когато отговори утвърдително на въпроса дали е влизал в пещерата, Виктор на практика му доказваше, че не работи сам. Нито един човек не бе способен самостоятелно да изкопае толкова пръст за няколко часа. Защо тогава бе цялата тази постановка? Защо го оставяше с впечатлението, че има нужда от него, за да освободи Боряна? Възможно ли бе това да е капан и той наивно да се бе напъхал в него?

Виктор неочаквано продължи.

— Когато разбрах, че сте тръгнали по дирите на… — поколеба се той.

— Ритона? — невинно му помогна Петър.

— Да, на ритона… — намръщи се мъжът. — Още тогава се заинтересувах от вас и ви наблюдавах. След като установих, че сте напуснали светилището, не ми оставаше друго, освен да оставя каналите отворени, в случай че се появите отнякъде. Вие бяхте обявени за общодържавно издирване и това стигна до мен.

— Благодарение на теб и ония главорези — не се стърпя Петър.

— Не е така — отвърна остро Виктор. — Мисля, че бях достатъчно ясен — нито съм знаел за убийството на професора, нито съм искал да бъдете замесени. Вие… вие всъщност нямате представа в какво сте се забъркали.

— В какво?

— Петър, не ти ли стига онова, което вече видя? — рязко обърна глава към него Виктор. — Не ви ли стига, на теб и на доктор Казакова, че бяхте на косъм от смъртта, че полицията е по петите ви и че върху вас лежи убийството на професор Николов? Може би е добре да разберете, че сте участници в нещо, което надхвърля всичко, което познавате. Нещо, над което нямате никакъв контрол. Вероятно е време да помислите дали не трябва да се оттеглите, докато можете.