Тайната порта [bg]

Това бяха дълги, самотни дни, но Елизабет не се чувстваше сама. Късната есен премина в зима и меланхоличното настроение на града продължаваше да отговаря на нейното. В дългите тъмни вечери играеше с Хадба на карти или на старомодни игри като домино, или пишеше писма на Иви. Установи, че мълчанието й действаше добре.

През първите няколко седмици работата в библиотеката протичаше много бавно. Но макар да се оказа, че архивни материали липсваха, имаше други, съвсем неочаквани пробиви.

Един ден Елизабет попадна на книга за компанията „Левант“ и отваряйки я напосоки, установи, че се взира в портрета на Пол Пиндар. Дата нямаше, нито името на художника. Просто името му — сър Пол Пиндар.

Първото й впечатление беше за това колко тъмен е той — черни очи, гледащи интелигентно и изпитателно изпод ниско подстриганата коса, перфектно оформена брада, нито следа от бял косъм. С изключение на малкия бял рюш около врата Пиндар беше облечен изцяло в черно. Когато се загледа по-внимателно, тя установи, че портретът е на мъж в по-късните му години, но фигурата му беше все така елегантна, без грам излишни тлъстини, без никой от издайническите знаци на богатството, безделието и разгулния живот. Образът му излъчваше по-скоро безпокойство и енергичност. С други думи — един съвършен образец на търговеца пътешественик. В едната си ръка, или по-скоро в отворената си длан, той държеше предмет, който Елизабет не беше в състояние да определи. Включи настолната лампа на бюрото, но книгата беше стара, публикувана през 60-те години на XX век, и репродукцията беше с толкова лошо качество, че дори и под най-ярката светлина предметът не можеше да бъде определен.

Направи си ксерокопие на портрета. Когато по-късно се върна в стаята си в къщата за гости, постави копието до преписаното на ръка копие от разказа за Силия Лампри и до копието от дневника на Томас Далъм. Вдигна листа с думите на Далъм и отново се зачете в него: