Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Трудно се работеше пред такава публика. По-лошо, отколкото да работиш на репетиция, защото тогава не очакваш публика, а сега имаше хиляди зрители и те не даваха нищо на изпълнителите; бяха неподвижни като статуи, също като децата, студена публика, която не изразяваше нито одобрение, нито неодобрение, а само нещо, което можеше да се изтълкува като безразличие. Ето защо жонгльорите изпълняваха все потрудни и по-изумителни номера, но в течение на повече от час не получиха никакъв отклик.

И изведнъж за тяхно учудване метаморфите започнаха свое жонгльорско представление, странна, фантастична имитация на това, което трупата бе вършила.

Те изскачаха по двама, по трима от мрака и заставаха в средата на арената, само на няколко ярда от жонгльорите. При това бързо меняха облика си, тъй че сега шестима от тях имаха вид на едри, космати скандари, един беше дребен, гъвкав и много приличаше на Карабела, друг имаше стегнатото тяло на Слийт, а трети, жълтокос и висок, бе придобил образа на Валънтайн. Нямаше нищо забавно в подражаването на телата на жонгльорите: на Валънтайн то се струваше злокобно, подигравателно, явно застрашително, а когато погледна настрана, към неучастващите в програмата членове на трупата, видя, че Аутифон Делиамбър размахва неспокойно пипалата си, Виноркис гледа навъсено, а Лизамон Хълтин се поклаща ритмично напред-назад на пръстите на краката си, сякаш се готви за бой.

Залзан Кавол също изглеждаше смутен от този развой на положението.

— Продължавайте — каза той с дрезгав глас. — Нали сме тук да играем за тях.

— Аз пък мисля — обади се Валънтайн, — че сме тук да ги забавляваме, но не непременно като артисти.

— Все пак сме артисти и трябва да играем.

Той даде знак и се впусна с братята си в зашеметяваща размяна на безброй остри и опасни предмети. Слийт след моментно колебание измъкна сноп бухалки и започна да ги подхвърля на каскади, същото правеше и Карабела. Ръцете на Валънтайн бяха сковани; той не усещаше в тях желание за жонглиране.

Деветимата метаморфи до тях сега също започваха да жонглират.

Жонглирането им беше просто имитация, жонглиране като насън, без да влагат в него истинско изкуство или умение. Но не беше нищо друго освен подигравка. Те държаха в ръцете си черни плодове с твърда кора, парчета дърво и други обикновени неща и ги подхвърляха от ръка на ръка, детска пародия на жонглиране, като от време на време не успяваха да уловят дори тези прости предмети и се навеждаха бързо да вдигнат изпуснатото. Изпълнението им предизвика у публиката вълнение, каквото истинските жонгльори не бяха успели да постигнат. Сега метаморфите бръмчаха — дали това не беше техен начин на аплодиране? — и се поклащаха ритмично, пляскаха се по коленете и Валънтайн видя, че някои от тях се преобразяваха почти произволно, като приемаха ту една, ту друга необикновена форма — човешка, хджортска или су-сухериска, както им скимнеше, или придобиваха образа на скандарите, на Карабела или на Делиамбър. По едно време на най-близките до него редове видя шест-седем Валънтайновци.