История на парите (от пясъчника до киберпространството)
- Автор: Уедърфорд Джак
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на парите (от пясъчника до киберпространството)». Краткое содержание книги:
През март 1972 г. правителството на САЩ девалвира националната валута на 38 долара за унция злато. На следващата година доларът е девалвиран още веднъж — на $42,22 за унция. Швейцарското правителство тогава заявява, че смятано от 24 януари 1973 г., вече няма да обезпечава долара със злато; веднага след това и други правителства последват това решение.
Между декретите на Франклин Рузвелт от 1933 г. и действията на Ричард Никсън от 1971 г. Съединените щати извършват преход от национална валута, основаваща се на златния стандарт, към валута, регулирана изцяло от правителството. Понастоящем американският долар е една валута без покритие, поддържана единствено от разпорежданията на правителството и от доверието на хората в тези разпореждания. Тези промени са оставили своето отражение и върху външния вид на банкнотите — по-конкретно на надписите върху тях. Доларът, „обезпечен със злато и всички активи на банката“, отстъпи място на „федералната банкнота“; изречението „Да се изплати на приносителя при поискване сумата…“ е заменено от израза „На Бог се уповаваме“.
Прекъсвайки връзката между долара и златото, Никсън оставя цената на златото да се повишава неограничено, а доларът да плава спрямо обменните курсове на английската лира, германската марка, японската йена, швейцарския франк и всички останали валути по света. Това довежда до изменения на стойността му в широки граници. Първоначално измененията са едва забележими, после умерени, после амплитудата на тези промени става все по-голяма, като при това доларът така и не успява да достигне доскорошната си максимална стойност, преди отново да забие нос стръмно надолу. Преди светът да разбере какво точно става, доларът вече се движи като влакчето на ужасите в лунапарка. Приблизително по същия начин се движат и останалите основни валути, но докато йената и германската марка се издигат все по-високо, доларът лъкатуши нагоре-надолу, но в общи линии повече надолу, отколкото нагоре.
От 35 долара през 1971 г. цената на унция злато се повишава до $ 400 през 1995 г. Германската марка от $ 0,24 се покачва на $ 0,75, а японската йена, която през седемдесетте години е вървяла по четири за цент, изведнъж се разменя за повече от един цент. Докато доларът все пак успява да се движи нагоре-надолу като познатото влакче на ужасите, валутите на някои по-бедни страни като Перу и Боливия, които са фиксирани към него, направо изхвръкнат от релсите. На други валути, като мексиканското песо, им изпадат колелата, а дори много по-силният канадски долар едва се задържа на завоите. Без дисциплината, наложена от златния стандарт, парите на двайсети век се обезценяват непрекъснато. Както бе запитал Чосър в пролога към своите „Кентърбърийски разкази“:
„Ако и златото ръжда прихване, то с желязото какво ще стане?“
В течение на целия двайсети век навсякъде по света се наблюдава непрестанно увеличаване на властта на правителствата и техния контрол над националните валути. Този контрол позволява на властите да печатат пари, да взимат заеми, с други думи, да предприемат каквито си искат мерки, за да увеличават държавните разходи или да регулират икономиката. С увеличаването на държавните разходи правителствата по най-различни, понякога незабележими начини разширяват обхвата на държавната власт над икономическия процес. След като отпада необходимостта от ограничаване на паричната маса до размера на златните запаси, колчем се наложи да финансират някое свое начинание, правителствата просто печатат нови количества пари.
Политиците винаги могат да намерят убедително извинение за манипулиране на националната валута; често те се хвърлят в битка с някое въображаемо зло, което уж дебне току зад хоризонта, или с по-далечни, макар и не по-малко ужасяващи катастрофи, надвиснали над бъдещето на децата ни. Когато Франклин Д. Рузвелт премахва вътрешния златен стандарт в американските финанси, той прави това, воден от най-благородни мотиви — да сложи край на Депресията и след това да спечели Втората световна война.
Впоследствие Съединените щати възприемат за свой върховен дълг следвоенното възстановяване на Европа и борбата с комунизма — все благородни каузи, налагащи нови дългове. После Линдън Джонсън призовава политиците към още заеми и дългове, за да финансират войната във Виетнам, като същевременно обявява война на бедността в родината.
Вместо да преустанови възприетия от Джонсън курс и по двете направления, когато за всички е вече ясно, че той не води за никъде, Ричард Никсън напълно отрязва долара от златния стандарт. С новоизвоюваната свобода на лесните пари политиците отляво и отдясно вече могат да финансират всякакви проекти, каквито им хрумнат — нови автостради и повече купони за храна на бедните; космически изследвания и засилени селскостопански субсидии; чуждестранна помощ и жилищни програми; Междузвездни войни и фондации за насърчаване на изкуствата; изследвания в областта на рака и борбата с наркотрафика. Страната вече разполага с достатъчно средства, за да финансира безогледните режими на приятелски настроени диктатори или пък да издържа партизански движения в малки държави, ръководени от враждебно настроени диктатори; последният тип държави могат при нужда и да бъдат окупирани от американската армия, за което също ще се намерят предостатъчно пари. На моменти изглежда, сякаш за всекиго има по нещичко в торбата. Политиците, групите за натиск, специалните интереси — всички се присламчват да бозаят от вълшебната формула за правене на пари от нищо.