Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Нищо. Просто кабарчета.
Той измъкна кабарчето от Грийн Вали.
— Мисис Креймър. Казах ти да не се занимаваш повече с нея.
Извади и останалите кабарчета. Хвърли ги на пода. После видя страницата от книгата на портала. Прегледа имената и се спря на реда с Васел и Кумър.
— Казах ти и с тях да не се занимаваш.
Хвана листа и го смъкна със замах от стената. С лепенките се отлющиха парченца мазилка. После смъкна и картата. Заедно с нея падна още мазилка, посипа се прах. От кабарчетата по стената бяха останали микроскопични дупчици. Самите те приличаха на карта. Или на съзвездие.
— Надупчил си стената — каза той. — Нямаш право да повреждаш армейското имущество. Това е безотговорно. Какво ще си помислят хората, които влизат тук?
— Ще си кажат, че е имало карта на стената. Ти си тоя, който я смъкна и направи хаоса.
Уилард хвърли смачканата хартия на пода.
— Искаш ли да отида в казармата на „Делта“? — запита той.
— А ти искаш ли да ти извия врата?
Той притихна. След малко каза:
— Би трябвало да мислиш и за своето повишение. Или смяташ, че ще станеш подполковник, докато съм още тук?
— Не — отвърнах аз. — Не смятам. Но пък и не очаквам да се задържиш тук за дълго.
— Не си познал. Това е чудесно местенце. В армията винаги ще има нужда от ченгета.
— Не и от тъпи копелета като теб.
— Разговаряш с висшестоящ офицер!
Огледах се.
— Какво съм казал? Не виждам свидетели.
Той мълчеше.
— Проблемът ти е, че нямаш авторитет пред мен — продължих аз. — Ще ми е интересно да видя как ще го разрешиш. Може да се опитаме да го разрешим заедно, като мъж с мъж. Навит ли си?
— Имаш ли обезопасен факс? — запита той.
— Разбира се — отвърнах аз. — Отпред, пред вратата е. Минал си покрай него на влизане. Ти какво, освен глупав, да не си и сляп?
— Бъди до факса точно в девет нула-нула утре сутринта. Ще ти изпратя няколко писмени заповеди.
Той ме изгледа с омраза за последно. После излезе и затръшна вратата с такава сила, че стената потрепери, а въздушното течение повдигна пръснатите хартии на два пръста от пода.
Останах на бюрото. Позвъних на брат ми във Вашингтон, но не отговаряше. Мина ми през ум да се обадя на майка ми, но реших, че нямам какво да й кажа. По-точно, каквото и да й кажех, за нея щеше да прозвучи като: Още ли си жива? Веднага щеше да си помисли, че само затова й се обаждам.
После станах от стола, вдигнах картата и я изгладих с ръце. Отново я залепих на стената. Също и списъка от портала, отстрани до нея, но веднага го свалих. Нямаше повече нужда от него. Смачках го на топка и го хвърлих в коша. Оставих картата сама на стената. Сержантката ми донесе още кафе. За момент си помислих за бащата на детето й. Къде ли беше той сега? Дали не я беше тормозил? Ако е било така, най-вероятно лежеше погребан в някое блато. Или в няколко блата — на парчета. Телефонът на бюрото ми иззвъня и тя вдигна слушалката вместо мен. После ми я подаде.
— Детектив Кларк — каза. — От Вирджиния.
Влачейки кабела на телефона около бюрото, отново седнах.
— Има напредък — каза той. — Лостът от Сперивил е оръжието на престъплението. Това поне е сигурно. Взехме идентична мостра от железарския магазин и съдебният лекар каза, че раната съвпада.
— Браво — казах аз.
— Така че продължавай да търсиш. Разкрихме нашия случай, но с твоя не можем да се занимаваме повече. Няма как да оправдая разходите.
— Разбирам — казах аз. — Очаквах го.
— Оттук нататък се оправяй сам, приятел. Съжалявам.
Не отговорих.
— Нещо ново при теб? Намери ли човека?
Усмихнах се на себе си. Да имаш да вземаш, приятел. Като нищо не дадеш, нищо не получаваш. Не че бях намерил човека де.
— Ще ти кажа, като открия нещо.
Съмър се върна след трийсетина минути и аз я пратих да се наспи. Казах й да ме чака за закуска в офицерския клуб. Точно в девет, когато трябваше да пристигнат заповедите на Уилард. Реших, че ще хапнем хубаво, без да бързаме — много яйца, много кафе, — и че около десет и петнайсет полека-лека ще се пренесем в кабинета ми.
— Преместил си картата — забеляза тя.
— Уилард я смъкна, та трябваше да я закача отново.
— Той е опасен човек.
— Може би — отвърнах. — А може и да не е. Времето ще покаже.
Тръгнахме си. Моята стая беше в общежитието за офицери и приличаше на обикновена стая в мотел. Самото общежитие наподобяваше мотел — редица къщички на улица, носеща името на отдавна загинал герой от войните. От пътя се отделяше алейка, която водеше до входната ми врата. На всеки двайсетина метра имаше улични лампи. Тази до вратата ми беше изгоряла. По-скоро счупена с камък. По тротоара се виждаха посипани стъкълца. А в сенките — три мъжки фигури. Подминах първата. Беше сержантът от „Делта“, оня с брадата и тена. Почука по циферблата на часовника си. Вторият направи същото. Третият само ми се усмихна. Влязох в стаята и затворих вратата. Не ги чух да си тръгват. Тази нощ не спах много добре.