Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Първият му свободен момент след получаване на писмото била вечерта на четвърти януари. Съставил си план за действие и репетирал речта си, която се свеждала до простото житейско правило, че не е за препоръчване да се тормозят българки, които имат приятели наблизо.
— Пазиш ли писмото? — запитах го аз.
Той кимна.
— Но няма да можете да го прочетете, защото е на български.
— С какво беше облечен онази нощ?
— С цивилни дрехи. Не съм глупак.
— Какви точно?
— Кожено яке. Джинси. Риза. Все американски. Единствените цивилни дрехи, които имам.
— Какво му направи?
Той не отговори. Само поклати глава.
— Е, добре — казах аз. — Отиваме в Кейп Фиър.
Без да сваляме белезниците на Трифонов, го качихме в задната част на хъмъра. Съмър седна зад волана. Кейп Фиър се намираше на Атлантическото крайбрежие, на около сто и петдесет километра от базата. Пътуването с хъмъра беше доста уморително. Предположих, че с корвета не би било така. После се сетих, че не съм се качвал на корвет. Дори не познавах човек, който да има такава кола.
Никога не бях ходил в Кейп Фиър. Това беше едно от многото места в Америка, които не бях посещавал. Но бях гледал филма. Само дето не си спомнях къде. Може би в някоя палатка в далечна гореща страна. Черно-бял, с Грегъри Пек и Робърт Мичъм, които нещо не се разбираха помежду си. Не беше лош, доколкото си спомнях, но като цяло ме беше подразнил. Във всеки случай публиката го беше освиркала. Робърт Мичъм трябваше да се разкара още в началото, вместо да се размотава цели деветдесет минути, колкото да запълни времето.
Много преди да стигнем, мръкна. Подминахме пътна табела в покрайнините на Уилмингтън, която възхваляваше градчето като историческа забележителност с живописно старо пристанище, но не можахме да му се насладим, понеже в този момент Трифонов се обади от задната седалка, за да ни каже да завием наляво през някакви блата. Продължихме още известно време в мрака, докато стигнахме до друго отклонение за населено място на име Саутпорт.
— Кейп Фиър е точно срещу Саутпорт — каза Съмър. — Това е остров в океана. Мисля, че има мост.
Но ние се отклонихме много преди брега. Не стигнахме дори до Саутпорт. Докато минавахме покрай някакъв лагер от фургони вдясно от шосето, Трифонов отново се обади от задната седалка и ни каза да отбием. Мястото беше равно и правоъгълно, като изкуствена суша, сякаш някой беше засипал с пръст и заравнил част от блатото, за да се получи правоъгълник с размера на две футболни игрища. Заравненият участък беше опасан от всички страни с отточни канавки. Жици, опънати на дървени стълбове, снабдяваха с електричество стотина фургона, разпръснати из правоъгълника. На светлината на фаровете се виждаше, че някои от фургоните J са луксозни, с двойни разгъващи се корпуси и малки пристройки, дори с цветни градинки и дървени огради. Други бяха съвсем прости и доста очукани. Два-три бяха изпаднали от трупчетата си и изглеждаха изоставени. Макар да се намирахме поне на петнайсетина километра навътре в сушата, морските бури по тези места достигаха надалеч.
— Ето тук — каза Трифонов. — Свийте вдясно.
През участъка минаваше широк черен път, от който вдясно и вляво се отклоняваха по-тесни пътища. Трифонов ни казваше накъде да караме, докато през лабиринта от коловози стигнахме до килнат на една страна лимоненозелен фургон, който бе виждал и по-добри времена. Боята се лющеше на големи парцали, мушамата на покрива се беше нагърчила и прокъсала. Коминчето пушеше, в прозореца се виждаха синкави отблясъци от телевизор.
— Казва се Елена — рече Трифонов.
Оставихме го заключен в хъмъра и почукахме на вратата на Елена. Жената, която ни отвори, можеше да послужи за илюстрация на темата „съпружески тормоз“ в някоя енциклопедия. По лицето си имаше белези от побой, очите й бяха насинени, носът счупен. Бе обгърнала тялото си с ръце, сякаш я боляха ребрата. Беше по тънка рокля, с мъжки обувки. Но току-що се бе изкъпала, а косата й бе сресана старателно назад. Очите й грееха със странен блясък. В тях се четеше спотаена гордост, някакво особено задоволство, че все пак е жива. Тя ни изгледа притеснено, превита под тройното бреме на бедността, страданието и перманентното унижение на новия имигрант.
— Какво обичате? — каза тя. Акцентът й беше като на Трифонов, но гласът й беше по детски писклив и в известен смисъл трогателен.
— Трябва да поговорим — каза кротко Съмър.
— За какво?
— За това, което Слави Трифонов е направил за вас.
— Не е направил нищо — каза тя.
— Но името му ви е познато.
Тя се замисли. После каза: