Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Поклатих глава.
— Няма да се крия — казах аз. — Не и заради едно тъпо копеле като Уилард. Ако провери в книгата на портала, ще му кажем, че сме ходили в друг щат да търсим оня, дето е изхвърлил станиола от дъвка. Или дори в друга държава. Например в Таити.
Седнах до нея, преместих седалката докрай назад и отново се замислих за бански костюми. Тя вдигна крак от спирачката и подкара колата по главната алея. Намали и спря на портала. От будката излезе редник от военната полиция с бележник в ръка. Погледна номерата ни и ние му показахме личните си карти. Записа имената ни. Погледна в колата, провери на задната седалка. После кимна към будката и бариерата започна да се вдига много бавно. Беше дебела стоманена тръба с противотежести на червени и бели ивици. Съмър изчака, докато се вдигне вертикално, после настъпи газта и потеглихме сред облак син дим.
Докато пътувахме на юг, времето постепенно се оправи. Измъкнахме се изпод дебелата пелена от ниски сиви облаци и над нас засия ярко зимно слънце. Понеже колата беше военна, нямаше радио. На мястото на радиокасетофона, какъвто имат всички цивилни модели, беше поставено пластмасово капаче. За да не ни е скучно, разменяхме по някоя дума, но повечето време пътувахме в мълчание.
Усещането за свобода беше особено. Бях прекарал почти целия си живот в изпълнение на заповеди; армията ми казваше къде да отида и какво да правя през всяка минута от живота си. Сега се чувствах като ученик, избягал от училище. Оказа се, че извън казармата има свят. Един свят, който съществуваше, гонеше задачи, хаотичен и безразборен, и аз бях част от него, макар и за малко. Облегнах се и се загледах в света, нижещ се край прозорците като накъсана лента от ярки мигновени образи, подобни на слънчеви отблясъци по повърхността на река.
— Имаш ли бански, цял или от две части? — обадих се аз.
— Защо?
— Просто питам. Мислех си за плажа.
— Много е студено.
— През август няма да бъде.
— Мислиш ли, че още ще си тук през август?
— Не.
— Жалко — отвърна тя. — Няма да разбереш какъв е банският ми.
— Може да ми пратиш снимка.
— Докъде?
— Най-вероятно до Форт Левънуърт — казах аз. — До строго охраняваното крило.
— Сериозно те питам. Къде очакваш, че ще си?
— Нямам представа. До август има още осем месеца.
— Кое е най-хубавото място, където си служил?
Усмихнах се. Отговорих същото, както всеки път, когато ми задават този въпрос:
— Тук. Където съм в момента.
— Нищо, че Уилард ти духа във врата?
— Уилард не ме засяга. Той ще си иде много преди мен.
— А защо изобщо е тук?
Размърдах се на седалката.
— Брат ми смята, че подражават на корпорациите. Некадърници като Уилард не са обременени със статуквото.
— Значи пращат тук някакъв тип, обучен да съставя алгоритми за потребление на гориво, и за една седмица на главата му се стоварват двама убити военнослужещи. А той не иска да разследва нито единия, нито другия случай.
— Човекът не е с остаряло мислене — отвърнах. — Трябва да се върви напред. Да се гледа голямото.
Съмър се усмихна. Свърна в отклонението за Грийн Вали с голяма скорост, без да отделя крак от педала.
Полицейското управление на Грийн Вали се намираше на север, малко извън градчето. Сградата се оказа по-голяма, отколкото бях очаквал, но същото можеше да се каже и за самото градче. След красивия център, който вече бяхме виждали, на север се простираше зона от търговски и промишлени обекти, стигаща почти до Сперивил. Участъкът изглеждаше достатъчно голям за двайсет-трийсет полицаи. Самата сграда беше проектирана както повечето сгради върху евтина земя — ниска и разлята, с едноетажен централен корпус и две крила под прав ъгъл. Фасадите бяха от бетон, но оформени като каменна зидария. Отпред имаше ливада с кафеникава трева; от двете страни — паркинги. Знамето на пилона висеше безжизнено в неподвижния въздух. Целият комплекс изглеждаше някак излишно помпозен и същевременно поизбелял от силното слънце.
На десния паркинг намерихме празно място между две бели патрулни коли. Слязохме от шевролета и под ярките лъчи се запътихме към входа, влязохме и попитахме дежурния за детектив Кларк. Човекът се обади по вътрешния телефон и посочи към лявото крило на сградата. Минахме по един неугледен коридор и се озовахме в помещение с размери на баскетболно игрище. Това беше отделението на детективите. В преграденото с шперплатова стена преддверие бяха наредени четири стола за посетители, а до стъклената портална врата имаше секретарско бюро. Встрани зад вратата беше кабинетът на началника, а останалото помещение беше заето от три двойки черни бюра, долепени едно до друго, покрити с разхвърляни папки и телефони. Покрай стените бяха наредени метални шкафове. Прозорците бяха немити от години; щорите на повечето бяха увиснали и изпочупени.