Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
— Моля, влезте.
Очаквах да заваря вътре хаос — навсякъде празни бутилки, препълнени пепелници, мръсотия и безпорядък. Но фургонът се оказа чист и подреден. Всяко нещо си беше на мястото. Беше малко студено, но се търпеше. При това освен нея нямаше никой друг.
— Съпруга ви няма ли го? — запитах аз.
Жената поклати глава.
— Къде е?
Не отговори.
— Предполагам, че е в болница — обади се Съмър. — Права ли съм?
Елена само вдигна глава и я погледна.
— Мистър Трифонов ви е помогнал — казах аз. — Сега е ваш ред да му помогнете.
Тя мълчеше.
— Ако не е бил при вас, за да направи нещо добро, значи е бил другаде, за да направи нещо лошо. Такава е ситуацията. И аз трябва да знам кое от двете е вярно.
Тя мълчеше.
— Много е важно — настоях аз.
— Ами ако и двете неща са лоши? — каза тя.
— Тези две неща изобщо не могат да се сравняват — казах аз. — Повярвайте ми. Нямат нищо общо. Така че най-добре ми кажете какво точно се случи, става ли?
Тя не отговори веднага. Пристъпих малко по-навътре във фургона. Телевизорът беше настроен на образователна програма. Звукът беше намален. Във въздуха витаеше слаба миризма на почистващи препарати. Съпруга й го нямаше и Елена бе обърнала нова страница в живота си, като се бе хванала за кофата и парцала, и за самообразованието.
— Не знам какво точно се случи — каза тя. — Мистър Трифонов просто дойде и отведе нанякъде съпруга ми.
— Кога?
— Миналата вечер. По-точно около полунощ. Каза, че бил получил писмо от брат ми в София.
Кимнах. Около полунощ значи. Трифонов беше излязъл през портала на Форт Бърд в десет и единайсет минути и бе изминал сто и петдесет километра за час и петдесет минути. Точно с осемдесет километра в час, максималната разрешена скорост за щата. При това с корвет. Погледнах Съмър. Тя кимна. Проста аритметика.
— Колко време беше при вас? — запитах аз.
— Няколко минути. Беше много вежлив. Представи се, кара ми какво е дошъл да направи и защо.
— И това беше всичко?
Елена пак кимна.
— С какво беше облечен?
— С джинси. И кожено яке.
— И с каква кола дойде?
— Не знам как се казва. Ниска, червена. Спортна кола. Вдигаше силен шум с ауспусите си.
— Ясно — казах аз. Кимнах на Съмър и двамата тръгнахме към вратата.
— Съпругът ми ще се върне ли? — запита Елена.
Представих си Слави Трифонов — такъв, какъвто го бях видял първия път. Метър и деветдесет и осем, сто и десет-петнайсет килограма, с обръсната глава. Спомних си големите му ръце с дебели китки, острия пронизващ поглед, петте години в ГРУ.
— Много се съмнявам — казах аз.
Качихме се в джипа. Съмър запали двигателя. Обърнах се и погледнах Трифонов през металната решетка.
— Къде го остави? — запитах.
— Край шосето за Уилмингтън.
— Кога?
— В три сутринта. Спрях до една телефонна кабина и позвъних в полицията. Не си казах името.
— Три часа си го млатил?
Той кимна бавно.
— Исках да съм сигурен, че ме разбира добре.
Съмър се запровира между фургоните, намери изхода и пое на север по шосето за Уилмингтън. Подминахме туристическата табела на входа на градчето и тръгнахме да търсим болницата. Намерихме я на около половин километър по-нататък. Имаше доста приличен вид. Двуетажна сграда с вход за линейки, с голяма козирка. Съмър паркира на място, запазено за някакъв доктор с индийско име, и двамата слязохме. Отключих задната врата и казах на Трифонов да дойде с нас. Свалих му белезниците и ги сложих в джоба си.
— Как се казва съпругът? — попитах.
— Пикълс — отвърна той.
Тримата влязохме заедно през входа за линейки и аз показах на дежурния диспечер значката си. Истината е, че тя не ми даваше никакви особени привилегии в цивилния свят, но човекът реагира, сякаш от нея произтичаше неограничена власт. Повечето цивилни реагират така, като я видят.
— Рано сутринта на пети януари — казах аз — някъде след три часа е приет пациент.
Човекът отвори шкафа пред себе си и извади две тънки папки.
— Мъж или жена?
— Мъж.
Той върна едната папка на мястото й.
— Безименен пациент — каза той. — Клошар, без документи за самоличност, без здравна застраховка. Твърди, че се казвал Пикълс. Полицаите са го намерили на пътя.
— Това е нашият човек — казах аз.
Той изгледа униформата ми.
— Вашият човек?
— Може да сме в състояние да му платим сметката — казах аз.
Това привлече вниманието му. Човекът погледна замислено папките в шкафа, сякаш си мислеше: А кой ще плати за останалите двеста?
— В реанимацията е — каза той и посочи към асансьора. — На втория етаж.