Господарката на езерото (том 2)

— Веднага се изправи! Или не. Като си коленичил там долу, вземи ми разтрий стъпалата. Страшно са изтръпнали. Благодаря. Много си мил. Казах — стъпалата! Стъпалата свършват при глезените!

— Госпожице Цири…

— Тук съм.

— Слънцето залязва…

— Вярно. — Цири завърза обувките си и стана. — Да оседлаваме конете, Галахад. Има ли наблизо някое място, където да можем да пренощуваме? О, по лицето ти съдя, че познаваш тукашните места не по-добре от мен. Няма страшно, ще тръгнем, а ако се наложи да спим под открито небе, нека да е някъде по-далеч, в гората. От езерото навява хлад… Какво ме гледаш така? Аха — досети се тя, забелязвайки го как се изчервява. — Представяш си нощувка под орехово дърво, на килим от мъх? В обятията на магьосница? Чуй ме, момче, нямам ни най-малкото желание…

Гласът й секна, щом видя руменината му и пламтящите му очи. Върху съвсем нелошото лице. Коремът и областта под него я присви. Но не от глад.

„Какво ми става? — помисли си тя. — Какво ми става?“

— Не се мотай! — почти изкрещя тя. — Оседлавай коня!

Когато вече бяха върху седлата, тя го погледна и силно се разсмя. Той я погледна с изненадан и въпросителен поглед.

— Не, не, нищо… — отвърна тя. — Просто ми мина една мисъл през главата. Да тръгваме, Галахад.

„Килим от мъх — помисли си тя, сдържайки смеха си. — Под орехово дърво. И аз — в ролята на магьосница. Хе, хе…“

— Госпожице Цири…

— Да?

— Ще дойдеш ли с мен в Камелот?

Тя му протегна ръката си. Той й подаде своята. Хванаха се за ръце и потеглиха един до друг.

„По дяволите — помисли си тя. — Защо не? Все ще има за какво да се бия — в този свят сигурно също ще се намери работа за вещерка. Защото не може да има свят, в който да няма работа за вещерка.“