Блондинка от Маями

— Което би създало фалшив протокол, прав ли съм?

— Не знам дали бих казал фалшив, но във всеки случай ще с непълен — отговори Шийн.

Аз обаче не отстъпвам лесно.

— И следователно протоколът ще бъде подвеждащ?

— Да, възможно е — изръмжа той с раздразнение.

Понякога истината нагарча, но както би казал Чарли, magna est veritas.

Отново включих касетофона и след няколко секунди чухме гласа на Шийн.

— Да поговорим за баща ти.

— Винаги съм обичала татко. Винаги.

— Браво, Криси. Добро момиче.

— И татко винаги ме обича.

— Така ли?

— Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…

— Какво, Кристина?

— Вече си спомням. Спомням си.

— Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?

— Аз правя татко щастлив. Уж че съм мама.

— Той идва ли в стаята ти?

— Да.

— Правиш ли секс с татко си?

— Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.

Стрелнах поглед към заседателите. Смайване. Отвращение. Съчувствие към малката Криси. Което трябваше да преобразя в съчувствие към голямата Криси, а за тази цел се налагаше да докажа, че я е сполетяло нещо далеч по-страшно от изнасилване, да докажа, че коварният психиатър е вмъкнал чрез измама в мозъка й фалшиви спомени, за да убие любимия си, невинен баща.

— И тъй, доктор Шийн, какво се случи, докато касетофонът беше изключен?

— Не помня. Не знам. Може да съм се обаждал по телефона. Или нещо друго, каквото и да било.

— Каквото и да било? Например да внушите на Криси — вашата хипнотизирана, упоена, измъчена от тревоги пациентка, — че нейният баща е извършил чудовищни деяния, макар тя да не си ги спомня?

— Не! Не съм го направил.

И нямаше как да го докажа. Но, дявол да ме вземе, нищо не ми пречеше да намеквам.

Пуснах още три записа, всеки един по-впечатляващ от предишните. Болката в гласа на Криси не оставяше и капка съмнение, че тя вярва в злодеянието на баща си. Това бе бръсначът, по който трябваше да балансирам. Тя можеше да е застреляла невинен човек, но сто на сто вярваше в неговата вина. Криси седеше зад масата на защитата и гледаше право напред. Заседателите виждаха великолепния й профил и самотната сълза, плъзнала се надолу по скулата.

Прелистих бележките си и дълбоко въздъхнах. Сега оставаше само да извадя съдбоносното доказателство срещу клиентката си и да го предам на съда. Накрая обявих:

— Ваша чест, бихме желали да пуснем последната касета, номер двадесет и седем.

Чаках реакцията на Соколов и тя не закъсня.

— Ваша чест, в списъка на доказателствата не съществува такава касета — възрази той.

Пристъпих към масата на обвинението и връчих на Соколов машинописното копне от текста на записа.

— Става дума за новооткрито доказателство — поясних кротко аз — и то не ощетява интересите на обвинението.