Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
Още двайсет минути. Бе предвидил, че ще му трябват седем минути, за да стигне до къщата, като върви предпазливо и подбира затулен път, и още минута, за да се вмъкне през задната врата и да заеме поста си на верандата пред стаята на Дики. Въпрос на живот и смърт бе да се появи точно в дванайсет без пет, както се бе разбрал с Андрю. Ако подранеше или закъснееше само с минутка, можеше да се окаже, че го вземат за натрапник, и да му пръснат главата. Тихо се измъкна от леглото и безшумно отиде до прозореца, за да прецени яркостта на лунната светлина. Луната и звездите се бяха обединили, за да създадат илюзия за дневна светлина: бе толкова ясно, че Джо си помисли, че би могъл да чете книга под силните им лъчи. Нахлузи черна куртка, прикриваща бялата му риза, и зачака.
Погледна в посока към къщата на Дръмънд, чудейки се дали Дики, изтощен от тренировката на игрището за поло, изобщо бе успял да поспи. Знаеше, че в такива обстоятелства той самият никога не би могъл да заспи. Беше съвсем тихо.
Прентис погледна в обратната посока, към казармите и улица „Кързън“.
„Прентис! Копеле такова! Какво си замислил тази нощ?“ Той знаеше за предстоящото заминаване на Дики, вероятно бе обсебен от него. Трябваше да действа, трябваше да действа, и то скоро. Тази нощ? Утре вечер? Да чака!
„Ако бяхме на лов, бих казал, че сме завардили дупката, че сме спипали лисицата в леговището й. Ето какво съм! Аз съм този, който преследва дивеча до дупката му!“ И отново, с уморено от това упражнение съзнание, прехвърли техния план. Трима часови, които наблюдават дупката, обмисляйки проблема, вниквайки в проблема, разглеждайки го от всички ъгли — уместни или неуместни. „Дики, добре ли си? Мидж, добре ли си?“
Той се усмихна на себе си при мисълта, че в ума му двамата любовници незабелязано са се превърнали в един. Невъзможно бе да мислиш за тях поотделно.
Взря се през прозореца и вдигна поглед към жълтата луна, мартенската луна, и една мисъл толкова смразяваща, толкова смайваща го порази с такава сила, че за миг имаше опасност да го пререже през стомаха.
„Завардихме грешната дупка!“
Глава 23
„Прентис притежава цялото чудовищно търпение на един пущун, преследващ кръвно отмъщение. Прентис е човек на реда. Той няма да изостави своя установен модел на действие. Своя ритуал. За бога! — той не иска Дики мъртъв. Иска го жив и страдащ! Като всички останали! Иска до края на дните си Дики да живее с мисълта, че любовта на живота му е отнета. И бракът се изключва! Това е нашият западен начин на мислене. За Прентис е достатъчно, че Дики я обича, и той разсъждава като пущун. Око за око, зъб за зъб. Съответствие. Уместност. Над самия Дики никога не е тегнела физическа заплаха.“
И друга мисъл, която го разтревожи: „Март! Все още сме месец март! Не е нужно да чака до другата година.“
Отново чу гласа на Кити, язвителен, саркастичен, весел:
— … и се знае, че жилавите стари селяни са убивали собственото си поколение, ако са считали, че моралният закон го изисква…
„Допуснахме грешка! Грешка! Грешка!“
Ужасът от заключението вцепени мускулите му. Не бе в състояние да помръдне. Неспособен да вземе решение. Да се притече на помощ на Дръмъндови?
Да!
Не! Това би означавало да увеличи пътя с една миля. Така или иначе, навярно бе твърде късно! Устата му бе суха, очите му облещени, беше наострил уши за всеки звук.
Вкаменяването премина и без повече да мисли, той се озова навън и безшумно се затича под лунната светлина. Затича се към „Кързън Стрийт“. Затича се към къщата на Прентис.
Спря се на портала и продължи на пръсти. В къщата цареше пълна тишина. Нямаше никаква светлина. Предната врата беше оставена отворена, какъвто бе навикът на Прентис. Джо погледна към градината и за момент му се стори, че вижда проблясване на светлина откъм павилиона, но тя изчезна. Крилото на слугите също бе потънало в тишина. Тишината на пълно запустение, помисли си Джо. Нямаше дори и струйка дим от кухненска печка. Тишината бе злокобна, а пустотата — пълна.
Той крадешком изтича по стълбите на верандата и застана пред отворената врата. Само след миг колебание влезе и изчака секунда, та очите му да свикнат с по-дълбокия мрак в къщата.