Повелителят на сребърния лък

- За да избяга от убийците на скалата - обясни принцесата. - Много е хитро. Кажи й, Хеликаон.

- Нищо особено. Знаех, че ме чакат, Затова подкупих един от стражите на Кигон и заех бронята му. Нищо драматично, боя се. Просто минах край микенците. - Той внезапно се изсмя. - Един от тях дори ме повика да ме пита дали съм виждал Хеликаон.

- Бил си облечен като страж? - попита Андромаха. - А случайно да изгуби единия си сандал на плажа?

- Да. Скъса ми се каиш. Странно е, че попита.

- Не, просто те видях.

Лаодика погледна към приятелката си. Лицето й беше много бледо и за пръв път, откак я познаваше, Андромаха изглеждаше напрегната и притеснена.

- Сандалът беше евтин - обясни Хеликаон.

- Кажи ми за кораба - настоя Хекуба. - Винаги съм обичала истории за кораби.

Лаодика мълчаливо заслуша, докато Хеликаон говореше за „Ксантос” и Лудия от Милет, който го бе построил. Говореше за способността на галерата да плава и в лошо време и как танцува по вълните като царица на морето. Описа им бурята и как корабът я беше преодолял. На принцесата й беше трудно да повярва. Мечтаеше си да отплава далеч от Троя и да живее на зелен остров, където никой никога няма да я нарича глупаво момиче или да я кара да рецитира имената на земи, които никога нямаше да посети.

Привечер Хекуба се оплака, че е уморена и извика двама слуги да я отнесат обратно в къщата. Хеликаон си тръгна скоро след това. Намерението му беше да отплава за Дардания още на същия ден, но сега трябваше да изчака зората. Той целуна Лаодика и отново я прегърна.

- Тя не иска да бъде жестока - каза и тихо.

„О да, иска”, помисли си Лаодика, но каза:

- Сигурна съм, че си прав, Хеликаон.

Той коленичи до Касандра.

- А от теб ще получа ли прегръдка, моя малка приятелко?

- Не.

- Много добре. - Той започна да се изправя.

- Промених си решението - каза тя горделиво. - Ще ти позволя да ме прегърнеш, защото това ще те направи щастлив.

- Колко благородно от твоя страна.

Касандра обви тъничките си ръчички около врата му и го прегърна силно. Той я целуна по бузата.

- Приятелите трябва винаги да се прегръщат - добави той след малко. После се изправи и се обърна към Андромаха.

- Радвам се, че отново те видях - каза й. Лаодика очакваше да прегърне и невястата на Хектор, но той не го направи. Двамата само се гледаха. Обикновено суровото лице на Андромаха сега се бе смекчило и по бузите и имаше руменина.

- Ще дойдеш ли за сватбата?

- Едва ли. Но ви желая много щастие. Винаги съм знаел, че Хектор е късметлия, но вече съм сигурен, че боговете са го благословили.