Повелителят на сребърния лък

- Радвам се да те видя отново, Касандра.

- Защо?

Очите й бяха широко отворени и въпросът бе зададен напълно невинно.

- Защото си ми приятелка, а аз винаги се радвам да видя приятели.

Тя седна на камъка до него и сви колене пред себе си. Подпря се с лакти на тях и се загледа в морето.

- Големият е Кавала - каза му, сочейки към делфините. - Онова там е жена му Вора. Заедно са вече от пет миграции. Не знам колко време е това. Мислиш ли, че е много?

- Нямам представа - отвърна той. - Майка ти има гости. Чудеше се дали няма да искаш да ги видиш.

- Не обичам гости - каза момичето и разтърси дългата си черна коса. Захвърчаха капки вода.

- И аз съм гост - отбеляза Хеликаон.

Касандра кимна, както винаги със сериозно изражение.

- Да, предполагам, че си. Значи греша, Хеликаон, защото теб те харесвам. Кои са другите?

- Лаодика и годеницата на Хектор, Андромаха.

- Тя стреля с лък - каза Касандра. - И е много опитна.

- Андромаха?

- Да.

- Не знаех това.

- Майка ми ще умре скоро. - Думите бяха изговорени без чувство, студени и отчуждени.

Той насили гласа си да остане спокоен. При всеки друг подобно изказване щеше да го вбеси, но Касандра не можеше да бъде съдена според общоприетите правила.

- Това не те ли натъжава?

- Защо трябва да ме натъжава?

- Не я ли обичаш?

- Естествено, че я обичам. Тя е най-добрият ми приятел. Мама, ти и Хектор. Обичам и трима ви.

- Но когато умре, няма да можеш да я видиш повече, нито да я прегърнеш.

- Естествено, че ще мога, глупчо! Нали някога и аз ще умра. Хеликаон се умълча. Морето бе спокойно и красиво, а тук, в тишината на Залива на Херкулес, имаше чувството, че целият свят е мирен и спокоен.

- Преди сънувах, че ще се ожениш за мен - каза Касандра. - Когато бях малка. Преди да започна да разбирам. Мислех, че ще е чудесно да живея с теб в дворец.

Той се засмя.

- Доколкото си спомням, тогава искаше да се омъжиш и за Хектор.

- Да - отвърна тя. - И това щеше да е много хубаво. Египетските братя и сестри се женят, ако не знаеш.

- Но се отказа от мен - каза той с усмивка. - Защото си ме чула да хъркам, нали?

- Ти не хъркаш, Хеликаон. Спиш по гръб с разперени ръце. Преди стоях и те гледах. И слушах сънищата ти. Винаги бяха плашещи.

- Как слушаш сънища?

- Не зная. Просто го правя. Обичам този залив. Много е спокоен.

- А тогава ще ми кажеш и защо реши да не се омъжваш за мен?

- Никога няма да се о мъжа. Съдбата ми е друга.

- След няколко години ще си промениш решението. Когато пораснеш. Сега си само на единадесет. Обзалагам се, че докато станеш на моята възраст, светът ще ти се струва много различен.