Повелителят на сребърния лък
- Автор: Гемел Дейвид
- Серия: Troy #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612785
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителят на сребърния лък». Краткое содержание книги:
- На всички ще се струва различен - отвърна Касандра. - Но аз ще съм мъртва преди това и ще бъда с майка си.
Хеликаон потрепери.
- Не казвай това! Децата не бива да говорят за смъртта толкова спокойно.
Сивите й очи се вгледаха в неговите и той видя тъгата в тях.
- Ще стоя върху камък, високо в небето, и трима царе ще са там с мен. И ще ви виждам далече долу. Камъкът ще ме отведе до звездите. Ще бъде велико пътешествие.
Хеликаон се изправи.
- Трябва да вървя при майка ти. Тя ще се радва, ако дойдеш с мен.
- Тогава ще я зарадвам - каза Касандра.
Обърна се и погледна залива.
- Ще дойдат точно тук - прошепна. - Точно както Херкулес. Само че този път корабите им ще изпълнят залива. Докъдето поглед стига, до края на хоризонта. И на този плаж ще има кръв и смърт.
За Лаодика следобедът бе изпълнен с неотслабваща мъка. А беше започнал така добре. Смееше се и се шегуваше с Андромаха в покоите й, гледащи към северните равнини. Новата й приятелка опитваше различни шапки и дрехи, дадени на Лаодика от чуждоземни посланици. Повечето от тях бяха абсурдни и показваха колко глупави и примитивни са хората от други народи: дървена шапка от Фригия със закрепен за нея воал, който беше толкова тежък, че всяка жена, която го носеше, щеше да е наполовина сляпа; висока конична шапка от Вавилон, направена от ковани сребърни пръстени, която се крепеше в опасно равновесие на главата, задържана само от един каиш под брадичката. Двете с Андромаха лудуваха из покоите, заливайки се от смях. По едно време Андромаха си сложи тежка рокля от Крит, избродирана със златни нишки. Беше оформена така, че гърдите й да са открити, а един костен корсет задържаше кръста й, подчертавайки извивките на тялото.
- Това е най-неудобната дреха, която съм носила през живота си - обяви тя и изви рамене назад, а гърдите й щръкнаха гордо. Тогава доброто настроение на Лаодика започна да изчезва. Застанала пред нея в глупавата рокля, огнекосата Андромаха приличаше на богиня, а тя се чувстваше неизразимо обикновена.
Отново се ободри, докато пътуваха към летния дворец на майка й, но не много. Хекуба никога не я беше харесвала. Детството на Лаодика бе изпълнено от постоянно мъмрене. Никога не можеше да запомни имената на всички държави из Великата зеленина и дори когато си ги спомнеше, откриваше, че е объркала градовете. Толкова много от тях звучаха еднакво - Меония, Мизия, Микена, Киос и Кос. Накрая всички се оказваха преплетени в ума и. По време на уродите на майка й се паникьосваше и портите на ума й се затваряха, за да не допуснат нищо - дори онова, което знаеше. Креуса и Парис винаги бяха готови с отговорите, също както и Хектор преди тях, или поне така разправяха. Тя не се съмняваше, че странната малка Касандра също кара майка им да се гордее.
Може би сега, когато беше болна, щеше да е по-малко строга. Поне на това се надяваше Лаодика, докато двуколката прекосяваше моста на Скамандър.
- Каква е майка ти? - попита Андромаха.
- Много мила.
- Не, имам предвид как изглежда.
- О, ами висока е и косата й е тъмна. Татко казва, че е била най-красивата жена на света. Все още е много привлекателна. Очите й са сиво-зелени.
- На Тера я възхваляват - каза Андромаха. - Част от зестрата й е изградила Храма на Коня.
- Да. Говорила ни е за него. Много бил голям.
Андромаха се засмя.
- Много голям? Той е колосален, Лаодика. Можеш да го видиш от морето, дори на мили разстояние от Тера. Главата е толкова голяма, че в нея се побира огромна зала, а вътре се срещат петдесет жрици, за да се молят и да принасят жертвоприношения на Посейдон. Очите са широки прозорци. Ако се наведеш, можеш да си представиш, че си птица, толкова високо в небето се издига.
- Звучи… прекрасно - каза Лаодика без настроение.
- Зле ли ти е? - попита Андромаха и се наведе към нея, за да положи ръка на рамото й.
- Не, добре съм. Наистина - отвърна принцесата. Погледна в зелените очи на Андромаха и видя тревогата там. - Просто…
- Проклятието на Хера?
- Да - каза тя, доволна, че това не е пълна лъжа. - Не намираш ли за странно, че точно богиня е прокълнала жените с тези мигове на кървене? По-редно щеше да е, ако беше някой капризен бог.
Андромаха се засмя.
- Ако вярваме на всички истории, боговете мъже със сигурност биха предпочел и жените да са достъпни по всяко време. Може би Хера просто ни е дала малко миг за отдих.
Лаодика видя как раменете на човека, държащ юздите, се превиват, сякаш се опитва да се отдалечи максимално от разговора. Внезапно настроението й се оправи и тя се изкикоти.