Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Моето сърце не е там, където е при хората — заяви Стриголдуир.
После се втурна напред, но аз отбих меча със стола и засегнах дясното му око с единия крак. Тогава захвърлих стола настрани, приближих се, сграбчих дясната китка на съществото и я извих. С ръба на дланта си го ударих по лакътя с колкото сила имах и чух остро изхрущяване. Руническия меч издрънча на пода. То ме удари с лявата си ръка по главата и аз паднах.
Хвърлих се към меча си, вкопчих се в глезена на демона и дръпнах.
Той падна на пода. Скочих върху него и го сграбчих за гърлото. Скрих глава в свивката на рамото си, притиснал брада към гърдите, а съществото задраска с нокти към лицето ми с лявата си ръка.
Докато хватката ми се стягаше, то търсеше погледа ми с очите си и този път не ги избягнах. В дълбините на съзнанието си усетих шока му, когато ме позна и видя, че съм разбрал това.
— Ти! — успя да изхъхри то, преди да съм стегнал силно пръсти и животът да напусне тези червени, червени очи.
Станах, затиснах с крак гръдния му кош и дръпнах Грейсуондир.
Демонът избухна в пламъци, когато измъкнах меча и скоро от него не остана нищо друго, освен обгоряло петно върху пода.
Тогава Лорейн се приближи, прегърнах я и тя ме помоли да я отведа до стаята й, за да си легне. Послушах я, но не правихме нищо — само лежахме един до друг, докато тя се наплака и заспа.
Така срещнах Лорейн.
Ланс, Ганелон и аз спряхме конете си на върха на високия хълм, почти обедното слънце печеше в гърбовете ни, а ние загледахме Кръга в ниското. Неговият вид потвърди опасенията ми.
Пострадалата гора изглеждаше точно като онази в долината на юг от Амбър.
О, татко мой! Какво съм направил? — извиках в сърцето си, но единственият отговор беше Черния кръг, който лежеше пред мен и се простираше, докъдето поглед стигаше.
През забралото на шлема си наблюдавах гледката — овъглена на вид, запустяла, миришеща на разложение местност. Напоследък изобщо не свалях шлема си. Околните приемаха това за превземка, но рангът ми позволяваше да се държа ексцентрично. Вече го носех повече от две седмици, откакто бях убил Стриголдуир. Сложил си го бях на другата сутрин, преди да се заема с Харалд, за да изпълня обещанието си към Лорейн и тогава бях решил, че след като стабилно си възвръщах формата, нямаше да е зле да държа лицето си скрито.
Тежах около деветдесет килограма и се чувствах отново както едно време. Ако можех да помогна в разчистването на тази бъркотия в страната, наречена Лорейн, знаех, че ще получа възможност поне да опитам онова, което най-силно желаех. И може би щях да успея.
— Значи това е то — обадих се аз. — Не виждам да се събират никакви войски.
— Предполагам, че трябва да отидем на север — каза Ланс, — а и сигурно ще можем да ги видим чак като се стъмни.
— Колко далече на север?
— Петнайсет, двайсет километра. Те се местят по малко.
Два дни бяхме яздили, за да стигнем до Кръга. Тази сутрин ни бе срещнал патрул, от който научихме, че войските продължават да се събират всяка нощ. Занимават се с различни упражнения и после изчезват — някъде по-дълбоко навътре — с настъпването на утрото. Както разбрах, над Кръга постоянно висели буреносни облаци, макар че буря никога не се развихряла.
— Какво ще кажете да хапнем тук, а после да продължим на север? — попитах аз.
— Защо не? — съгласи се Ганелон. — Умирам от глад, пък и имаме време.
Така че слязохме от конете, нахранихме се със сушено месо и се напихме от манерките си.
— Все още не мога да разбера онази бележка — рече Ганелон, след като се оригна, потупа се по корема и си запали лулата. — Дали ще застане на наша страна в последната битка или не? И къде е сега, ако смята да помогне? Денят на сблъсъка идва все по-близо.
— Престани да мислиш за него — посъветвах го аз. — Това сигурно беше шега.
— Не мога, дявол да го вземе! — възкликна той. — В цялата работа има нещо извънредно странно!
— За какво става дума? — попита Ланс и аз за първи път осъзнах, че Ганелон не му е казал нищо.
— Моят предишен крал, Коруин, по една птица-куриер изпрати странно съобщение, в което твърдеше, че идва. Смятах го за мъртъв, но той прати тази бележка — обясни Ганелон. — И все още не знам как да я разбирам.