Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Този, който за малко нямаше да дойде тук.
— Смяташ, че то те познава отнякъде, по някакъв начин?
— Не е изключено.
Тогава тя се отдръпна от мен.
— Не се страхувай — успокоих я аз. — Няма да ти навредя.
— Страхувам се и ти ще ми навредиш! Знам това! Но искам да бъда с теб. Защо го искам?
— Не знам.
— Там отвън сега има нещо! — извика Лорейн, малко истерично. — Близо е! Съвсем близо! Слушай! Чуй го!
— Млъкни! — креснах аз, когато някакво студено, предизвикващо иглички чувство полази по гърба ми и се нави около гърлото ми. — Иди в отсрещния край на стаята и се скрий зад леглото!
— Страх ме е от тъмното.
— Направи го или ще те зашеметя и ще те отнеса там. Тук ще ми се пречкаш на пътя.
През шума от бурята долових тежко биене на криле и драскане на нокти по каменната стена на крепостта, докато Лорейн отиваше да изпълни нарежданията ми.
А после се озовах срещу две пламтящи червени очи, втренчени в моите. Бързо сведох поглед. Съществото стоеше отвън, върху корниза на прозореца и ме наблюдаваше.
То надхвърляше два метра, а от челото му излизаха големи, разклонени рога. Кожата му беше гола и имаше равномерен пепелявосив цвят. Изглеждаше безполово, от гърба му далеч назад стърчаха сиви, покрити с кожа крила, които се сливаха с нощта. В дясната си ръка държеше къс тежък меч от тъмен метал и по цялото му острие бяха гравирани рунически символи. Лявата му ръка беше вкопчена в рамката на прозореца.
— Влез на собствена отговорност — високо му казах аз и насочих върха на Грейсуондир към гърдите му.
То се закикоти. Просто стоеше там, гледаше ме и се кикотеше. Още веднъж се опита да срещне погледа ми, но аз не му позволих. Ако се вгледаше в очите ми задълго, щеше да ме познае, както бе станало с дяволската котка.
Когато заговори, звучеше като фагот, който произнася думи.
— Не си онзи човек — каза то. — Ти си по-дребен и по-стар. И все пак… този меч… може и да е негов. Кой си ти?
— А ти кой си? — попитах аз.
— Моето име е Стриголдуир. Не си прави шеги с него, за да не ти изям сърцето и черния дроб.
— Да си правя шеги с него ли? Та аз не мога дори да го произнеса, а пък и от моята цироза ще получиш стомашно разстройство. Махай се.
— Кой си ти? — повтори то.
— Мисъли, гами градил, Стриголдуир — изговорих аз и то подскочи, като че ли някой го беше ритнал.
— Искаш да ме предизвикаш с такова просто заклинание? — присмя се, когато отново се успокои. — Аз не съм някое от низшите същества.
— Но изглежда те накара да изпиташ известно неудобство.
— Кой си ти?
— Не е твоя работа, Чарли. Птиченце, птиченце, отлитай у дома…
— Четири пъти трябва да ти задам този въпрос и четири пъти да не получа отговор, преди да вляза и да те убия. Кой си ти?
— Не — изправих се аз. — Ела тук да изгориш!
Тогава то изтръгна рамката на прозореца и вятърът, който нахлу заедно с него в стаята, изгаси свещта.
Хвърлих се напред и между нас се разхвърчаха искри, когато Грейсуондир се сблъска с тъмния рунически меч. Разменихме няколко удара и аз отскочих назад. Очите ми се бяха приспособили към полумрака, така че загубата на светлината не ме ослепи. Съществото също виждаше достатъчно добре. То беше по-силно от човек, но това важеше и за мен. Въртяхме се в кръг из стаята. Около нас вееше вледеняващ вятър, а когато отново минахме покрай прозореца, студени капки опръскаха лицето ми. Първия път, щом нанесох рана на съществото — дълъг разрез през гърдите — то остана безмълвно, макар че по ръбовете на раната му затанцуваха малки пламъчета. При второто нараняване — високо в горната част на ръката — изкрещя и започна да сипе заплахи.
— Тази нощ ще изсмуча мозъка от костите ти! После ще ги изсуша и ще измайсторя от тях музикален инструмент! Като свиря на него, душата ти ще се мята в безтелесна агония.
— Хубаво гориш — отбелязах аз.
Движенията му се забавиха само за част от секундата и аз веднага се възползвах от възможността.
Отбих черния меч и нападнах безпогрешно. Имах за цел центъра на гърдите му. Пронизах ги от край до край.
Тогава то извика, ала не падна. Грейсуондир бе изтръгнат от ръката ми и около раната лумнаха пламъци. Съществото започна да ги гаси. Направи крачка към мен, а аз вдигнах едно столче и го задържах между нас.