Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Никога ли не си имала свой мъж? Постоянен, искам да кажа?
— Имах. Мъртъв е. Той беше човекът, който намери… Омагьосания кръг.
— Съжалявам.
— А аз не. Джарл имаше навика да се напива винаги, когато успееше да вземе назаем или открадне достатъчно, за да си го позволи. А после се прибираше вкъщи и ме биеше. Радвам се, че срещнах Ганелон.
— Значи смяташ, че онова нещо е страшно силно и няма да можем да го победим?
— Да.
— Нищо чудно и да си права. Но аз мисля, че грешиш.
Лорейн вдигна рамене.
— Ще се биеш ли заедно с нас?
— Страхувам се, че да.
— Никой не го знаеше със сигурност или поне не искаше да го каже. Може да стане интересно. Бих искала да те видя как се биеш с човека-козел.
— Защо?
— Изглежда той им е тарторът. Ако го убиеш, ще имаме по-голям шанс. А ти може и да успееш.
— Трябва да го направя — рекох аз.
— Някаква специална причина ли имаш?
— Да.
— Твоя лична?
— Да.
— Пожелавам ти успех.
— Благодаря.
Тя си довърши виното и пак й напълних чашата.
— Знам, че той е свръхестествено същество.
— Хайде да сменим темата.
— Добре. Но ще направиш ли нещо за мен?
— Кажи.
— Облечи си утре доспехи, вземи едно копие, намери си кон и натрий носа на онзи здравеняк, офицера от кавалерията Харалд.
— Защо?
— Миналата седмица ме наби, също като Джарл едно време. Ще можеш ли?
— Да.
— А ще го направиш ли?
— Защо не? Смятай, че вече съм му го натрил.
Лорейн се наведе и се притисна към мен.
— Обичам те — каза тя.
— Глупости.
— Добре. Какво ще кажеш тогава за: „Харесвам те“?
— Става. Аз…
И в този момент по гърба ми полази усещане за студ. Вцепених се и се приготвих да устоя на това, което предстоеше, като оставих съзнанието си съвършено празно.
Някой ме търсеше. Несъмнено беше човек от моето семейство и явно използваше Фигурата ми или нещо много подобно на нея. Усещането не можеше да се сбърка. Ако беше Ерик, значи бе по-смел, отколкото го мислех, тъй като последния път, когато имахме контакт, едва не му бях изгорил мозъка. Не можеше да е Рандъм, освен ако бе излязъл от затвора, в което се съмнявах. Ако бяха Джулиан или Кейн, и двамата можеха да вървят по дяволите. Блийс вероятно беше мъртъв. А сигурно и Бенедикт. Оставаха Жерар, Бранд и сестрите ни. От всички им, само Жерар би могъл да ми мисли доброто. Затова отказах да се разкрия, успешно. Отне ми около пет минути и когато всичко свърши, бях потен и разтреперан, а Лорейн ме наблюдаваше със странен поглед.
— Какво стана? — попита тя. — Ти още не си пиян, както и аз.
— Просто получавам такива пристъпи от време на време — отговорих аз. — Болест, която хванах на островите.
— Видях едно лице — промълви Лорейн. — Като че ли беше на пода, а може да е било и в главата ми. На възрастен човек. Яката на дрехата му беше зелена и много приличаше на теб, само дето брадата му бе сива.
Тогава я зашлевих.
— Лъжеш! Не е възможно да…
— Само ти казвам какво видях! Не ме удряй! Не знам какво означава това! Кой беше той?
— Мисля, че е бил баща ми. Господи, странно…
— Какво стана? — настоя тя.
— Пристъп — повторих аз. — Получавам ги понякога и хората мислят, че са видели баща ми върху стената или пода. Не се безпокой. Не е заразно.
— Глупости — рече Лорейн. — Нарочно ме лъжеш.
— Така е. Но, моля те, забрави цялата история.
— Защо да го правя?
— Защото ме харесваш, забрави ли? И защото утре ще натрия носа на Харалд заради теб.
— Вярно — съгласи се тя, а аз пак започнах да треперя. Лорейн ми донесе одеало от леглото и го уви около раменете ми.
После ми подаде виното и аз го изпих. Лорейн седна до мен и положи глава на рамото ми. Прегърнах я. Отвън завилня дяволски вятър, а към неговия вой се прибави и бързото трополене на дъждовни капки. За миг ми се стори, че нещо блъска по капаците. Лорейн тихо изхлипа.