Укротяването на кралицата

Сънят толкова прилича на живота ми в будно състояние, та не съзнавам, че сънувам. В леглото си съм, а кралят спи до мен, хъркайки, и ужасна миризма, миризмата на гниещия му крак, се просмуква в леглото ми и в стаята ми. Измъквам се от леглото, като внимавам да не го събудя, и миризмата е по-ужасна от всякога. Казвам си, че трябва да изляза от стаята, не мога да дишам. Трябва да намеря аптекаря и да взема някакво благовоние, трябва да изпратя момичетата навън в градината да откъснат билки. Тръгвам възможно най-тихо към вратата за тайната галерия между неговата и моята стая.

Отварям вратичката и излизам навън, но вместо на дъсчения под с разпръснатите тръстики, сред каменните стени на галерията, изведнъж се озовавам на тясната площадка на каменно стълбище, виещо се стълбище, опасно стръмно. Опирам едната си ръка на централната колона и започвам да се катеря нагоре. Трябва да се махна от тази ужасна воня на смърт, но вместо това тя се усилва, сякаш точно зад завоя на стълбището над мен има труп или някакво друго ужасно, разлагащо се създание.

Покривам с ръка устата и носа си, за да се предпазя от миризмата, а после издавам лек, сподавен звук, когато осъзнавам, че мирисът идва именно от ръката ми. Аз съм тази, която гние, и това, от което се опитвам да се измъкна, е собствената ми воня. Мириша като мъртва жена, оставена да се разлага. Спирам за миг на стълбището, мислейки си, че единственото, което мога да сторя, е да се хвърля надолу по стълбите, напред с главата, за да може това гниещо тяло да приключи с умирането и да не съм заключена в капан със смъртта, сдвоена със смъртта, събрана със смъртта, с тяло, започващо да гние от върховете на пръстите ми.

Вече плача, беснеейки от гняв срещу съдбата, която ме е довела дотук, но докато се стичат по бузите ми, сълзите ми са сухи като прах. Сухи са като пясък, когато се стичат в устните ми, и имат вкус на засъхнала кръв. В отчаянието си и с цялата смелост, която успявам да събера, се обръщам на прага и се взирам решително в стръмните каменни стълби. После надавам отчаян писък и се хвърлям надолу, по каменното стълбище, с главата напред.

— Тихо, тихо, всичко е наред!

Мисля си, че Томас е този, който ме е уловил, и се вкопчвам в него, потръпвайки. Обръщам се към рамото му и притискам лице към топлата му гръд и шия. Но този, който ме държи в обятията си, е кралят, и аз се отдръпвам ужасено и извиквам отново от страх, че в кошмара си съм изрекла името на Томас и сега наистина съм в опасност.

— Тихо, тихо — казва той. — Тихо, любов моя. Било е сън. Само сън. Вече си в безопасност.

Притиска ме нежно, успокояващо към месестата си гръд, мека като възглавница.

— Боже мой, какъв сън! Бог да ми е на помощ, какъв кошмар!

— Нищо, не е било нищо.

— Толкова се уплаших. Сънувах, че съм мъртва.

— С мен си в безопасност. С мен си в безопасност, любима.

— Говорих ли насън? — прошепвам. Толкова се боя, че съм казала името му.