Укротяването на кралицата

— Доста е ветровито — отбелязвам. — Това добре ли е?

— В наша полза е — успокоява ме чичо Пар. Стои с дамите ми, заслонил очите си с ръце, взирайки се към морето. — Те имат бойни кораби с платна и весла, които могат да се вмъкнат сред нашите кораби при пълно безветрие. Могат да гребат, накъдето поискат. Но в ден като днешния, когато можем да се движим с платна, можем да се втурнем от пристанището и да ги обстрелваме. Можем да се спуснем върху тях като вятъра, докато вятърът е зад нас.

Всички отстъпват назад, когато кралят идва да застане до мен, с високо вдигната глава, поемайки морския въздух на големи глътки.

— Безспорно е красива гледка — отбелязвам, докато корабите му един по един биват изтегляни от пристанището, вдигат платна и политат на свобода, като гълъби, като чайки, надалече към морето. Придворните ликуват, докато всички кораби, „Питър“, и „Хенри, крал по Божия воля“, и корабите, които отмъкнахме от шотландците, „Саламандър“ и „Еднорог“, минават покрай наблюдателницата ни. После внезапно, сякаш през слънцето е преминал облак, замлъкваме.

— Какво има? — питам Хенри.

За пръв път той не гледа към морето със светнало лице; не позира с ръце на хълбоците за художника, който го скицира. Поглежда зад себе си, сякаш за да види дали охраната му е готова да прикрие отстъплението му, а после поглежда обратно натам, където синята маса на остров Уайт се мержелее на хоризонта. В Солент, протока пред острова, внезапно и без шум се е появил френският флот и идва все по-близо в безкрайни редици. Ако битката беше по суша, това щеше да е кавалерийска атака на огромни бойни коне, яздени в строй, редица след редица в огромен наплив на груба сила. Но тук не се чува нито звук, и това вдъхва още по-голям ужас. Корабите порят водата с лекота, с разперени платна, всички устремени в един курс, та ми се струва, че са стотици, хиляди на брой. Не мога да видя морето — нито между тях, нито отвъд тях. Сякаш пред мен има гора от движещи се платна, стена от платна.

А пред тях, в авангарда се движи друга флотилия. Това са кораби с платна и весла, всеки се движи със силни тласъци през водата, всеки спазва темпото на другия, редица след редица отскачат напред с всяко потапяне на веслата в морето. Дори оттук, дори от дръзката ни малка кула на общинската земя на Саутси, виждам тъмната паст на единствения топ, който е поставен на носа на всяка ниска баржа, насочен хищно към нашите кораби, нашите малобройни кораби, нашите малки кораби, докато те излизат от сигурността на пристанището, за да защитят крайбрежието ни, и знам, че на флагманския си кораб, „Мери Роуз“, Томас Сиймор, застанал до кормчията, ще погледне и ще види, че е многократно превъзхождан по численост.

— Бог да ни е на помощ — прошепвам.

Кралят свежда поглед към мен, вижда побелялото ми лице и смъква шапката от оредяващата си коса. Размахва я във въздуха.

— За Бог! За Хари! И за свети Георги! — изревава той и придворните му, а след това и хората, стълпили се около нас, подемат вика, та да може да бъде чут дори през морето. Английските моряци може би дори го чуват, когато вдигат очи и виждат смъртта да плава към тях с хиляди широко разперени платна.