Укротяването на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Укротяването на кралицата». Краткое содержание книги:
— Не, не каза нито дума, само плачеше, бедното момиче. Събудих те веднага.
— Беше толкова ужасно!
— Горкичката — казва Хенри нежно и гали косата ми, голото ми рамо. — С мен си в безопасност. Искаш ли нещо за хапване?
— Не, не — засмивам се треперливо. — Нищо за ядене. Нищо повече за ядене.
— Добре е да хапнеш нещо, за успокоение.
— Не, не, наистина. Не бих могла.
— Напълно будна ли си? В съзнание ли си?
— Да, да, напълно.
— Пророчески сън ли беше? — пита той. — Корабите ми ли сънува?
— Не — казвам твърдо. Този човек е обвинил две от съпругите си в магьосничество; няма да претендирам за ясновидство от никакъв род. — Не беше нищо, не означаваше нищо. Само неясни очертания на стени на замък, чувство за студ и страх.
Той се обляга назад на възглавниците.
— Можеш ли да заспиш сега?
— Да, мога. Благодаря, че сте толкова мил към мен.
— Аз съм твой съпруг — казва той с простичко достойнство. — Разбира се, че бдя над съня ти и успокоявам страховете ти.
След миг той започва да диша тежко, устата му провисва отворена. Притискам глава към масивното му рамо и затварям очи. Знам, че сънят ми беше сънят за Трифин, девойката, омъжена за човек, който убивал съпругите си. Знам, че мирисът по собствените ми пръсти беше този на мъртва съпруга.
Замъкът Саутси, пристанището на Портсмут
Лятото на 1545 г.
Денят е прелестен, като картина, изобразяваща летен ден: слънцето грее ярко по сините води на пролива, разделящ остров Уайт от сушата, свежият, прохладен вятър издига бели гребени по вълните. Качили сме се на върха на една от отбранителните кули, от които се разкрива изглед към пристанището, а сега, когато са качили с усилие краля по каменните стълби и може да вижда всичко, той е възхитен от света, с ръце на хълбоците, сякаш е адмирал на борда на собствения си кораб, а дворът около него жужи от възбуда и нетърпение.
Не мога да повярвам, че всички са радостни, сякаш ни предстои да гледаме турнир в летен ден, сякаш това са легендарните Позлатени поля — състезание между Франция и Англия коя страна да бъде най-бляскавата, най-елегантната, най-културната и най-спортуващата. Нима не е ясно на всички, че днешният ден не е нищо подобно? Това не е игра на война, това са часовете преди истинска битка. Не може да има никакъв повод за празнуване; затова пък може да има всякакви поводи за страх.
Когато поглеждам зад гърба си, към откритите поля на общинските земи на Саутси, виждам, че придворните се опитват да си придадат смелост: не съм единствената, която е неспокойна. Кралските телохранители вече са подготвени за най-лошото, конете им са оседлани и държани на къса юзда от пажовете, готови за възсядане и потегляне в галоп. Стражите вече са облечени в броните си, остава да си сложат само шлемовете. Зад тях големият керван на обоза, който винаги следва кралския двор навсякъде — молители, просяци, правници, крадци и шутове — бавно се изтегля; онези, които следват армията, винаги знаят коя страна ще победи, а жителите на Портсмут бягат от собствения си град: някои вървят, приведени под тежестта на покъщнина, други яздят, а трети товарят каруци. Ако французите разгромят нашия флот, ще оплячкосат Портсмут, а вероятно и ще го опожарят. Хората от свитата на краля изглежда са единствените, които се надяват на триумф и с нетърпение очакват битка.
Многобройните камбани на градските църкви бият, докато корабите ни се приготвят да отплават от пристанището: силният им звън плаши чайките, те кръжат и крякат над морето. Има около осемдесет кораба, най-голямата флотилия, която Англия е събирала: в далечния край някои товарят екипаж и оръжия, други са готови да потеглят. Виждам ги как вдигат платната си вдясно от нас, по-навътре в пристанището, гребните лодки и корабите с платна и весла се суетят около корабите, улавят въжетата и се готвят да ги извлекат на буксир от пристанището до морето.
— Най-големият флот, събиран някога — заявява кралят пред застаналия до него Антъни Браун. — При това готов да се бие с французите по новия начин. Ще бъде най-великата битка, която сме виждали.
— Благодаря на Бог, че сме тук да я видим! — отвръща сър Антъни. — Какъв изключителен шанс! Поръчах картина, която да изобразява победата ни.
Художникът, приближаващ се забързано с папката си, за да увековечи отплаването от пристанището, се покланя ниско на краля и започва да скицира гледката пред нас, кулата, където сме застанали, пристанището от дясната ни страна, корабите, появяващи се бавно, морето пред нас, пърхащите флагове, оръдията, изкарвани, за да бъдат в готовност.
— Радвам се, че съпругът ми не е на борда на някой от тези кораби — отбелязва Катрин Брандън тихо.