Укротяването на кралицата

Испанският посланик, Йосташ Шапюи, който предано бранеше обречената кауза на горката майка на принцеса Мери, кралица Катерина, който наричаше Ан Болейн „Дамата“, с такава презрителна гримаса, та всички разбираха, че иска да каже „блудницата“, е остарял в служба на принцеса Мери и майка ѝ, и си заминава у дома в Испания. Той куца като краля, осакатен от подагра, и може да върви само ако се подпира на бастуните си, със сгърчено от болка старческо лице. Идва в двореца Уайтхол, за да се сбогува с краля, в един чудесен ден в началото на май, толкова топъл ден с ветрове, носещи уханието на цветове от ябълковите градини, че ние излизаме в градината да го пресрещнем, преди да влезе на аудиенцията си при краля, и аз му казвам, че би трябвало да остане — дойде ли юни, в Англия ще е толкова горещо, колкото и в Испания.

Той се опитва да се поклони, а аз му правя знак да седне в стола си.

— Имам нужда испанското слънце да топли костите ми, ваше величество — казва той. — Много, много време мина, откак не съм виждал дома си. Искам да седя на слънце и да пиша мемоарите си.

— Ще пишете мемоарите си?

Той забелязва внезапното изостряне на вниманието ми.

— Да. Обичам да пиша. А има толкова много неща, които си спомням толкова ясно!

Плясвам с ръце.

— Ще си струва да се прочетат, милорд! Такива неща сте видели! Какво ли ще кажете?

Той не се засмива; лицето му е сериозно.

— Ще кажа, че видях зараждането на мрачни времена — казва тихо.

Виждам Мери да идва към нас през градината, с дамите си зад нея, и от начина, по който стиска разпятието от броеницата на колана си, виждам, че събира кураж да се сбогува с този човек, който ѝ е бил като баща. Всъщност той ѝ е бил повече баща, отколкото кралят някога е бил. Обичаше майка ѝ и ѝ служеше, обичаше самата нея и също ѝ служеше. Навярно е мислила, че той няма никога да си тръгне.

— Ще ви оставя да се сбогувате с принцесата насаме — казвам мило. — Толкова ще ѝ е мъчно да се раздели с вас. Доверявала ви се е за добри съвети още от съвсем малка. Вие сте един от малкото… — искам да кажа, че той е един от наистина малкото ѝ верни приятели; но докато говоря, внезапно си давам сметка, че тя е имала много приятели, и мнозина от тях са мъртви. Той е един от малкото, които са оцелели. Почти всички, които обичаха Мери, са убити от баща ѝ.

В тъмните му очи има сълзи.

— Великодушно е от ваша страна да ни позволите да останем насаме — казва, старческият му глас трепери. — Обичам я още откакто беше малко момиче. Беше чест да я съветвам. Иска ми се да бях успял да… — млъква, без да довърши. — Не можах да ѝ служа така, както се надявах — казва. — Не опазих майка ѝ, нито пък нея.

— Времената бяха трудни — казвам дипломатично. — Но никой не би могъл да се съмнява в предаността ви.

Той се изправя с усилие на крака, когато принцеса Мери приближава.

— Ще се моля за вас, ваше величество — казва тихо. — Ще се моля за безопасността ви.

Изречена от посланика, който не можа да спаси собствената си кралица, тази реплика е толкова странна, че се поколебавам, преди да дам знак на Мери да излезе напред.