Смъртни врагове [bg]

— Две години по-късно дванайсетте военни получават такива славни армейски досиета, който биха накарали и Уесли Кларк да пребледнее от завист. След това били тържествено изпратени в запаса.

— И после? — попита домакинът. Изглеждаше истински заинтригуван от историята.

— И после са се изпарили — намеси се Траск. — Всичките! Изчезнали безследно!

— С изключение на един — Мичъл върна снимката на мястото й и се обърна към своя домакин. — Успяхме да открием само един от тях. Не беше никак лесно, уверявам ви, но аз разполагам с чудовищни възможности.

— Мен ли? — попита иронично мъжът. — Мислите, че имам нещо общо с всичко това? Откъде ви хрумна? Не виждате ли какво имам: купчина стари снимки и десетина ваканционни бунгала, за които се грижа, за да допълвам пенсията си. В какъв заговор смятате, че участвам? — Той се засмя с рязък, саркастичен смях.

Мичъл се върна към досието и го отвори на трийсет и втора страница. Преди много време някой бе напечатал на пишеща машина биографията на човек, определен като Кандидат Девет. Мичъл подаде документа на мъжа в люлеещия се стол.

— Казвате, че четете вестници? Предполагам знаете, че в момента тази страна е жертва на различни терористични атаки.

Политикът прочете документа и положи ръце върху коленете си, за да не се види как треперят.

— Говорят за някаква операция, наречена „Джафар ал Таяр“. Джафар Летящият на високо — продължи Мичъл. — Източниците ми твърдят, че лошите момчета имали къртица в нашето правителство. Някой достатъчно високо в йерархията, за да осъществи опустошителните им замисли. Смятаме, че Джафар ал Таяр би могъл да бъде някой от вашите приятелчета от проект „Меджидо“.

Мъжът се смръщи и се затвори в себе си, като че ли внезапно някой му бе казал, че няма бог.

— Паметта ми е отслабнала — едва произнесе той. — Но нека приемем, че мога да си спомня онова време в Америка, когато Студената война, отвличанията на самолети или деца, както и самоубийствените бомбени атентати накараха правителството да търси съвсем нови решения. Нека приемем, че и аз съм играл известна роля в това.

— Нека кажем, че е време да престанем с тези глупости и да говорим като войници! — излая Траск. — Искаме имената на другите единайсет оперативни работници.

— Няма имена! — избухна Кандидат Девет. Вече трепереше целият. Двайсетте години засекретен живот буквално се бяха срутили върху гърдите му и той едва поемаше дъх. — Не разбирате ли? Никога не сме знаели нещо един за друг. Бяхме посветени само в мисията. Единственият агент от проекта „Меджидо“, когото познавам, съм самият аз.

Този път Мичъл скръсти ръце.

— Допусках тази възможност — каза накрая изпълнителният директор, който донякъде изглеждаше разочарован, но не и победен. — Това ще направи нещата малко по-трудни, но не невъзможни.

Той помълча известно време, кимна на Траск и двамата се отправиха към вратата. Имаха още много неща за вършене през този ден и нямаха време за будалкане.