Битие [bg]

Лейси се засмя любезно, тъй като той като че ли го очакваше. Всъщност очите на Профноо проблеснаха, когато той забързано си записа нещо във въздуха. Явно щеше да използва идеята в шоуто си.

Вътрешно я тормозеха други мисли. „Няма ли да е по-добре, ако всичко това беше станало при затворени врати?

Професорът смята, че гражданството в някаква галактическа федерация ще включва разширени права и привилегии. Ами ако извънземните поискат някаква цена за членството ни? Промени в обществения строй или управлението? Или във вярата? Могат ли да настояват за нещо съществено в замяна на познания и търговия? Например някакви ценни субстанции?“

Беше чела в едно хумористично списание цинично обяснение защо американското правителство едновременно спъва напредъка на медицината и крие истината за извънземните посетители — защото им продавало гориво за техните „задвижвани с рак двигатели“.

Не. Американските сценарии бяха като за малоумни.

„По-вероятно е да искат достъп до евтин земен работен труд, да пренасочат някакво производство към нас. Черна работа, за която собствените им граждани и роботи са прекалено разглезени? Софтуерът може да пътува между звездите, така че може би Земята ще се превърне в новия програмист черноработник? Или междугалактичен кол център?

Ако този контакт се беше случил при закрити врати… ако нашият елит разговаряше с техния… тогава щяхме да имаме възможност за избор. Възможност да кажем: «Не, благодаря. Няма сделка. Не сега.

Още не.

И може би никога няма да има.»“

Пътят на мисълта й я стресна. Къде беше пламенната мечтателка, прекарала зрелия си живот в преследване тъкмо на това — на Първия контакт? Нима когато нещата бяха станали истински, тя се бе оказала също толкова консервативна като останалите?

„Защо имам усещането, че в това има някаква уловка?“

Все още бе в кисело настроение, когато професор Ноозон я поведе по рампата от яхтата към мястото, където неколцина млади мъже и жени в колосани униформи чакаха, за да й отдадат чест и да я поздравят. Денят беше ясен. Оттатък площадката за цепелини с нейните кранове и огромни люлеещи се във въздуха товарни машини се виждаше възстановеният монумент Вашингтон и вимпелите на Новия Смитсънов замък. Но дори тази гледка не бе в състояние да повдигне духа й.

Докато слугите сваляха багажа и научните пособия на Профноо, Лейси се погрижи да стисне ръката на всеки домакин. Помъчи се да потисне горчивия — и ирационален — гняв, че моряците трябва да останат тук, вместо да се включат в издирването на изчезналия й в морето син. Разбира се, единствено умората можеше да предизвика такова ужасно чувство.

„И въпреки всичко не мога да се сдържа. Въпреки цялата суматоха около камъка от космоса, въпреки научните задачи и философски проблеми аз в крайна сметка си оставам майка.“