Тъгата на сукубата

Ерик ми отправи странен поглед и не ми отговори веднага. Почувствах как стомахът ми леко се сви. Може би знаеше повече за нашия нефилим. Надявах се да не е така.

— Не — отвърна накрая. — Идентифицирането на безсмъртните не е толкова лесно.

— Но е възможно.

— Да, разбира се, но някои са по-добри в прикриването на присъствието си в сравнение с други. Особено нефилимите — те имат причина да стоят скрити, защото постоянно ги преследват.

— Дори и когато не създават неприятности? — изненадах се. Нито Картър, нито Джером бяха споменали нещо подобно.

— Дори и тогава.

— Това е много тъжно.

Спомних си отметката в книгата на Харингтън, с която се напомняше, че нефилимите са отхвърлени и от ада, и от рая. Може би в такъв случай аз също щях да бъда ядосана; щях да причинявам неприятности, за да покажа и на двете страни, че не съм съгласна с политиката им.

Ерик едва ли можеше да ми съобщи нещо повече за нефилима и нашият разговор се отклоняваше все повече и повече. За моя изненада бе изтекъл около час, въпреки че очаквах досега Картър да ме е спрял. Накрая се извиних на Ерик и му казах, че трябва да тръгвам. Както обикновено купих малко чай, а старецът както винаги, настоя да го посетя отново.

Щом стигнах до вратата, той колебливо ме повика:

— Госпожице Кинкейд, относно нефилимите…

Почувствах как кожата ми настръхва. Той наистина знаеше нещо за това. Проклятие.

— Не забравяйте, че са безсмъртни и са тук от много време, но за разлика от другите безсмъртни те просто нямат непосредствени или божествени задачи, за които да се грижат. Мнозина се опитват просто да водят обикновен и смислен живот.

На излизане обмислях това странно късче информация, представяйки си как някой нефилим всеки ден отива на работа. Беше ми трудно да го съпоставя с ужасните картини, които досега ми се бяха натрапвали.

Нощта отдавна се бе спуснала и паркингът беше празен. Станах невидима и зачаках Картър да ни пренесе. Чаках и чаках.

— Е, нали нямаше да закъсняваме? — промърморих аз.

Никакъв отговор.

— Картър?

Никакъв отговор. После ме осени — Картър пак бе отишъл на лов за нефилима. Бях сама. Страхотно. Какво щях да правя? Нямах кола и без значение какво ми бе казал ангелът — че когато е на лов, не трябва да се притеснявам за сигурността си, аз не се чувствах в безопасност да стоя сама в тъмното навън. Отново влязох в книжарницата, вече видима. Ерик изненадано ме погледна.

— Имаш ли нещо против да изчакам тук, докато ме вземат?

— Ни най-малко.

Разбира се, сега трябваше някой да ме вземе. Извадих мобилния си телефон и се поколебах на кого да се обадя. Коди би бил идеалният избор, но живееше далече, южно от книжарницата, а аз бях на север от нея. Вече сигурно бе тръгнал за урока по танци и да идва чак дотук, би означавало и двамата да закъснеем. Нужен ми бе някой, който живееше наблизо, но не познавах никого, с изключение на… Сет, който живееше в Университетския квартал. Не беше много далече от Лейк Сити. Въпросът беше дали в момента си е вкъщи, или все още е в «Куин Ан». Реших се и набрах номера му.