Миг преди никога
- Автор: Редмерски Джесика
- Серия: Миг преди никога #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542815891
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Миг преди никога». Краткое содержание книги:
Когато Андрю започва да пее, имам усещането, че във врата си имам пружина. Спирам да се поклащам и рязко дръпвам назад глава, невярваща какво чувам, толкова е блусово и завладяващо. Държи очите си затворени докато пее, а от време на време главата му се поклаща в унисон със страстния соул ритъм на музиката.
А когато започва припевът Андрю направо ми спира дъха.
Усещам как се облягам леко назад в стола и очите ми се разширяват, докато музиката продължава и Андрю разкрива душата си с всяка дума. Изражението му се променя — става напрегнато с всеки по — напрегнат тон и по — спокойно, когато тоновете се успокояват. В бара вече никой не говори. Не мога да отместя очи от Андрю, за да се огледам, но мога да кажа, че атмосферата се е променила още в мига, когато той започна мощния припев с този свой секси, блусов тембър, който излиза от гърлото му и който никога не бих могла да предположа, че притежава.
Когато започва вторият куплет и ритъмът става отново бавен, той вече е привлякъл вниманието на всички в заведението. Навсякъде около мен хората танцуват и се поклащат, някои двойки притискат по — плътно бедра и устни, защото няма начин да не го правят при тази песен. Обаче аз... аз само гледам, останала без дъх, в пространството пред себе си и оставям на Андрю да преминава през всяка частица на тялото ми. То е като неустоима отрова. Поразена съм от начина, по който ми действа, и макар песента да има потенциала да съсипе душата ми, аз въпреки това я изпивам.
Той продължава да държи очите си затворени и като че ли има нужда да изключи светлината около себе си, за да почувства музиката. А когато идва вторият припев, се вглъбява още повече, почти е готов да се изправи от табуретката, но остава на мястото си с протегнат към микрофона врат и всичките завладели го силни чувства са изписани на лицето му, докато пее и свири с китарата в скута си.
Еди, перкусионистът и бас — китаристът започват да пеят две фрази заедно с Андрю и аудиторията колебливо се присъединява.
При третия куплет ми се иска да заплача, но не мога. Като че ли плачът е там някъде задрямал дълбоко в стомаха ми, но иска да ме измъчва.
„Laugh, I Nearly Died" Андрю продължава да пее толкова страстно, че за малко да умра, сърцето ми бие все по — бързо. После бандата започва да пее отново и музиката стихва само до барабаните; плътно, грубо биене на бас — барабана, което усещам с краката си върху пода. Публиката също тропа с крака в такт с бас — барабана и започва да приглася при припева на бандата. Пляскат веднъж едновременно с ръце и из въздуха сякаш преминава истинска вълна. После пляскат още веднъж. Андрю пее:
— Йе — йе! — и музиката рязко спира.
Следват възгласи и остри подсвирквания, много йе — та и няколко „мамка му". По гърба ми преминават студени тръпки и се разпростират из цялото ми тяло.
„Laugh, I Nearly Died". Докато съм жива никога няма да забравя тази песен.
— Може ли той да е истински? —
Чакам всеки момент илюзията да изчезне или да се събудя на задната седалка на колата на Деймън с Натали, надвесена над мен, която ми говори нещо за това как Блейк ме е качил да покрива на „Подземието".
Андрю подпира на табуретката дадената му назаем китара и отива да стисне ръката на Еди, после на перкусиониста и накрая на бас — китариста. Ели минава заедно с него половината път към мен, но после спира, намигва ми и се връща обратно на сцената. Определено харесвам Еди. В този човек има нещо честно, добро и задушевно.
По пътя обратно към масата ни няколко души от публиката спират Андрю, за да му стиснат ръката и вероятно да му кажа колко много са харесали изпълнението му. Той им благодари и бавно, но неотстъпно си пробива път към мен.
Виждам няколко жени да го наблюдават с малко повече от одобрение.
— Кой си ти? — питам все още недоумяваща аз.
Андрю се изчервява и обръща един празен стол, за да седне срещу мен.
— Ти си изумителен, Андрю. Нямах представа.
— Благодаря, момиче.
Много е скромен. Донякъде очаквах да се пошегува, като ме нарече своя фенка, и да ме помоли да отида отзад зад сградата с него. Обаче изглежда наистина изобщо не е склонен да говорим за таланта му и като че ли се чувства неудобно от това. А може би се чувства неудобно, ако похвалата е искрена?