Миг преди никога

Намъквам белите памучни шорти върху пликчетата, вземам картата ключ и резервната карта, която той ми даде от стаята си, и излизам боса в ярко осветения коридор.

Чукам първоначално леко на вратата.

— Андрю?

Няма отговор.

Пак чукам малко по — силно и викам името му, обаче отново не получавам отговор. След кратка пауза пъхвам картата в процепа на вратата и тихо я отварям в случай, че все още спи.

Андрю седи на ръба на леглото си с лакти, опрени на коленете, ръцете му са отпуснати между краката. Гърбът му е приведен напред, главата клюмнала и той гледа в покрития с мокет под. Поглеждам вдясно от мен и виждам мобифона му на пода със строшено стъкло на екрана. Веднага разбирам, че трябва да го е запратил в стената.

— Андрю? Какво не е наред? — питам и бавно се приближавам, не защото се страхувам от него, а защото се страхувам за него.

Завесите са широко разтворени, лунната светлина нахлува вътре и залива цялата стая и полуголото тяло на Андрю е със сивосинкав оттенък. Носи само чифт боксерки. Приближавам към него и плъзгам ръце надолу по неговите.

— Можеш да ми кажеш — прошепвам аз, но вече знам заради какво е.

Той не ме поглежда, но взема ръцете ми в своите.

Сърцето ми се къса...

Приближавам се по — близо, заставам между краката му и той не се колебае да обгърне силно тялото ми с ръце. Когато усещам гръдния му кош да трепери, докато поемам мъката му, хващам главата му и я притискам в корема си.

— Толкова съжалявам, бебчо — казвам разтреперана и сълзите се стичат по лицето ми, но правя всичко възможно да запазя спокойствие. Държа главата му и той притиска чело в корема ми.

— Тук съм, Андрю — казвам предпазливо аз.

А той продължава да плаче тихо върху корема ми. Не издава звук, но усещам как тялото му трепери леко до моето. Баща му е починал и той си позволява да скърби така, както се прави. Държи ме дълго така, докато най — силните вълни на болката преминат през него, а аз го държа още по — здраво с ръце, заровени в косата му.

Най — накрая вдига очи и ме поглежда. Единственото, което искам, е да отнема тази болка от лицето му. В момента това е всичко, което ме интересува на този свят. Само искам да отнема болката му.

Андрю продължава да ме държи през кръста. Аз съм повалена заедно с него на кревата и ме държи там така, притисната от коравите му ръце, с тяло, долепено плътно по цялата дължина на неговото. Минава още един час и аз виждам как на небето луната се е преместила от едно място на друго. Андрю не казва нито дума, а и аз не се опитвам да го накарам, защото знам, че той има нужда от този момент и ако никой от нас не проговори отново, мога да живея така толкова дълго, колкото продължаваме да стоим в това положение.

Двама души, които не могат да плачат, най — накрая плачат заедно и ако светът свършеше днес, ние щяхме да сме напълно доволни.